Седна срещу приятеля си и си припомни първия път, когато бе седял тук. Сигурно беше на около пет, краката му не достигаха пода. После си помисли за нощта, когато бе избягал от „Сейнт Бийд“ и мъдрият стар джентълмен го бе убедил да се върне навреме за закуска. Спомни си как Стария Джак бе дошъл да чуе солото му в църквата, когато гласът му започна да мутира. Как бе казал пренебрежително, че това е дребна пречка. А след това дойде денят, когато научи, че не е успял да спечели стипендия за Бристолската гимназия, което беше сериозен провал. Въпреки неуспеха му Стария Джак му беше подарил часовника „Ингерсол“, който носеше и до днес. През последната година в училището Стария Джак беше дошъл от Лондон да го гледа в ролята на Ромео и Хари го бе запознал с Ема. И никога нямаше да забрави деня, когато Джак седеше на сцената като настоятел на училището и гледаше как Хари получава наградата по английски.
А сега Хари никога нямаше да може да му благодари за безбройните приятелски постъпки през годините и за помощта, за която нямаше как да се отплати. Взираше се в човека, когото беше обичал и за когото бе смятал, че никога няма да умре. Докато двамата седяха в първа класа, слънцето на младостта му залезе.
50.
Хари гледаше как прибират носилката в линейката. Сърдечен пристъп, каза докторът, преди да потеглят.
Нямаше нужда да отива и да казва на сър Уолтър, че Стария Джак е мъртъв, защото когато се събуди на следващата сутрин, президентът на „Барингтънс“ седеше до него.
— Каза ми, че вече няма причина да живее — бяха първите думи на сър Уолтър. — И двамата изгубихме близък и скъп приятел.
Отговорът на Хари го изненада.
— Какво ще правите с вагона, щом Стария Джак вече го няма?
— На никого няма да бъде разрешено да го приближава, докато съм президент на компанията — отвърна сър Уолтър. — Този вагон пази твърде много лични спомени за мен.
— И за мен — рече Хари. — Като момче прекарвах тук повече време, отколкото в собствения си дом.
— Или в класната стая, ако трябва да сме точни — каза сър Уолтър с малко крива усмивка. — Наблюдавах те от прозореца на кабинета си. Мислех си що ли за впечатляващо момче трябва да си, че Стария Джак да е готов да прекарва толкова много време с теб.
Хари се усмихна, когато си спомни как Стария Джак беше намерил причина, поради която да се върне в училище и да се научи да чете и пише.
— Какво ще правиш сега, Хари? Ще се върнеш в Оксфорд, за да продължиш образованието си?
— Не, сър. Боя се, че ще избухне война до…
— До края на месеца, предполагам — каза сър Уолтър.
— В такъв случай незабавно ще напусна Оксфорд и ще постъпя във флота. Вече казах на надзирателя на колежа мистър Бейнбридж, че смятам да постъпя така. Той ме увери, че мога да се върна и да продължа обучението си веднага щом войната свърши.
— Типично за Оксфорд — отбеляза сър Уолтър. — Винаги гледат в дългосрочен план. Значи ще отидеш в Дартмът да учиш за флотски офицер?
— Не, сър. През целия си живот съм бил около кораби. Във всеки случай Стария Джак е започнал като редник и е успял да се издигне, така че какво ми пречи да направя същото?
— Всъщност защо не? — съгласи се сър Уолтър. — Между другото, това бе една от причините да го смятаме за нещо повече от нас.
— Нямах представа, че сте служили заедно.
— О, да, служих с капитан Тарант в Южна Африка — каза сър Уолтър. — Бях един от онези двайсет и четирима, чийто живот той спаси в деня, заради който го наградиха с кръста „Виктория“.
— Това обяснява много неща, които така и не разбирах — рече Хари. И изненада за втори път сър Уолтър. — Сър, познавам ли някого от другите?
— Фроб — отвърна сър Уолтър. — Само че по онова време беше лейтенант Фробишър. Ефрейтор Холкомби, бащата на мистър Холкомби. И младия редник Дийкинс.
— Бащата на Дийкинс?
— Да. Беше новобранец. Великолепен млад войник. Не говореше много, но се оказа изключително храбър. Изгуби ръката си през онзи ужасен ден.
Двамата замълчаха, унесени в мисли за Стария Джак. Накрая сър Уолтър попита:
— Щом няма да ходиш в Дартмът, момчето ми, как смяташ да спечелиш войната с голи ръце?
— Ще служа на всеки кораб, който се съгласи да ме приеме, сър, стига да е готов да тръгне на лов за враговете на Негово Величество.
— В такъв случай може би мога да помогна.
— Много мило от ваша страна, сър, но искам да постъпя на военен кораб, а не на пътнически лайнер или товарен съд.