— Поздравления, Клифтън. Няма да бъде обявено до сбора утре сутринта, но ти ще си новият капитан на училището.
— Би трябвало да е Джайлс — отвърна Хари, без да се замисля.
— Барингтън ще е спортният капитан, а ти…
Хари направо подскочи, щом чу, че приятелят му ще се върне в „Сейнт Бийд“. Стария Джак се беше оказал прав с твърдението си, че мистър Хюго ще намери начин да върне сина си в училището още в първия ден на срока.
Когато след няколко минути Джайлс влезе в залата и си стиснаха ръцете, Хари не спомена за темата, която вероятно заемаше мислите и на двамата.
— Как са новите гниди? — попита Джайлс, докато влизаха в кабинета.
— Един от тях ми напомня за теб — отвърна Хари.
— Тюксбъри, естествено.
— Познаваш ли го?
— Не, но татко се е засякъл с баща му в Итън.
— Казах му, че съм син на докер — каза Хари, докато се настаняваше в единствения удобен стол в стаята.
— Сериозно? — отвърна Джайлс. — А той каза ли ти, че е син на министър от кабинета?
Хари си премълча.
— Има ли други, които трябва да държа под око? — попита Джайлс.
— Стивънсън — каза Хари. — Той е мешавица между Дийкинс и мен.
— В такъв случай по-добре заключи пожарния изход, преди да си е плюл на петите.
Хари често си мислеше къде ли щеше да е сега, ако онази нощ Стария Джак не го бе убедил да се върне в „Сейнт Бийд“.
— Какъв е първият ни урок утре? — попита Хари, докато проверяваше програмата.
— Латински — отвърна Дийкинс. — Което е и причината да обяснявам на Джайлс Първата пуническа война.
— От двеста шейсет и четвърта до двеста четирийсет и първа преди Христа — каза Джайлс.
— Обзалагам се, че ти харесва — отбеляза Хари.
— Определено — съгласи се Джайлс. — И с нетърпение чакам продължението, Втората пуническа война.
— От двеста и осемнайсета до двеста и първа преди Христа — каза Хари.
— Винаги съм се изумявал как гърците и римляните са знаели точно кога ще се роди Христос — каза Джайлс.
— Хо, хо, хо — отвърна Хари.
Дийкинс не се разсмя.
— И накрая ще трябва да стигнем до Третата пуническа война, от сто четирийсет и девета до сто четирийсет и шеста преди Христа — каза той.
— Задължително ли е да знаем и трите? — попита Джайлс.
„Сейнт Мери Редклиф“ беше пълна с хора, събрали се за службата в началото на Рождественските пости с осемте четения и осемте песнопения. Хорът влезе бавно, като пееше „Елате, всички вярващи“, и зае мястото си в партера.
Ръководителят на хора прочете първия откъс от Библията, последван от „Малкото градче Витлеем“. В програмата на службата се посочваше, че солистът на третия куплет ще бъде майстор Хари Клифтън.
„Как тихо, как тихо се дава чудният дар, докато Бог…“ Майката на Хари седеше гордо в третата редица, а възрастната дама до нея искаше да каже на всички в църквата, че слушат нейния внук. Мъжът, седнал от другата страна на Мейзи, не можеше да чуе нищо, но това изобщо не можеше да се разбере, ако се съдеше по доволната му усмивка. Вуйчо Стан не се виждаше никакъв.
Спортният капитан прочете втория откъс от Библията и когато се върна на мястото си, Хари забеляза, че сяда до достолепен мъж с посребрена коса. Реши, че това трябва да е сър Уолтър Барингтън. Джайлс му бе казал, че дядо му живеел в още по-голямо имение от това на родителите му, но Хари не вярваше, че това е възможно. От другата страна на Джайлс седяха баща му и майка му. Мисис Барингтън му се усмихна, но мистър Барингтън нито веднъж не погледна в негова посока.
Когато органът засвири прелюдията на „Ние, тримата царе“, цялото паство стана и запя. Следващият откъс беше прочетен от мистър Фробишър, след което настъпи моментът, смятан от мис Мънди за кулминация на службата. Хилядата души в църквата не помръднаха, докато Хари пееше „Тиха нощ“ с ясен и уверен глас, който накара дори ръководителя на хора да се усмихне.
Библиотечният надзирател прочете следващия откъс. Хари няколко пъти беше преговорил с него думите от Евангелие от Марк. Дийкинс се беше опитал да се измъкне от досадната задача, както я беше описал на Джайлс, но мистър Фробишър бе настоял — четвъртият откъс винаги се четял от библиотекаря. Дийкинс не беше като Джайлс, но не се справи зле. Хари му намигна, докато приятелят му тътреше крака към мястото си до родителите си.
Мистър Холкомби затвори очи, за да чува по-ясно старшия хорист — Хари пееше „Нека сърцата на всички запеят“, и му се стори, че долавя леко, едва забележимо трепване в гласа му. Предположи, че Хари сигурно е настинал. Мис Мънди обаче много добре знаеше за какво става дума. Много пъти бе чувала тези ранни признаци. Замоли се да греши, но знаеше, че молитвата й ще остане без отговор. Хари щеше да пее до края на службата и само шепа хора щяха да осъзнаят какво е станало. Щеше да е в състояние да пее още седмици и може би дори месеци, но на Великден друго момче щеше да пее „Радвайте се, Господ възкръсна“.