— Нито петак — казах аз, след като настаних мистър Спаркс в кухнята и му налях чай. — Казват, че напуснал без предупреждение, така че не били отговорни за действията му. А и аз още не зная какво всъщност се е случило онзи ден.
— Аз също — каза мистър Спаркс. — Всички си мълчат. Не само управата, но и работниците. Не мога да измъкна и дума от тях. „Мил ми е животът“, така каза един. Но съпругът ви си е плащал редовно членския внос — добави той, — така че имате право на компенсация от съюза.
Седях и го гледах, без да имам представа за какво говори.
Мистър Спаркс извади някакъв документ от куфарчето си, постави го на масата и го обърна на втората страница.
— Подпишете тук — каза той и посочи пунктираната линия.
След като сложих кръстче на мястото, той извади от джоба си плик, подаде ми го и каза:
— Съжалявам, че е толкова малко.
Не отворих плика, докато той не допи чая и не си тръгна.
Седем паунда, девет шилинга и шест пенса — на толкова бяха оценили живота на Артър. Седях сама в кухнята и мисля, че точно тогава разбрах, че никога повече няма да видя мъжа си.
Същия следобед отидох до заложната къща и откупих годежния си пръстен от мистър Коен; това беше най-малкото, което можех да направя в памет на Артър. На следващата сутрин платих забавения наем, а също и вересиите при месаря, хлебаря и свещаря. Останаха ми съвсем малко за купуване на стари дрехи от разпродажбата в църквата, най-вече за Хари.
Не мина обаче и месец преди тебеширът отново да започне да пише по дъските на месаря, хлебаря и свещаря, а малко по-късно трябваше отново да ида в заложната къща и да дам годежния си пръстен на мистър Коен.
В деня, в който събирачът на наеми почука на вратата и не му отворихме, всички бяхме наясно, че следващият посетител ще е съдия-изпълнителят. Реших, че е дошло време да си потърся работа.
12.
Опитите на Мейзи да си намери работа се оказаха сложни, донякъде поради факта, че неотдавна правителството бе издало директива към всички работодатели да наемат служили в армията мъже, преди да търсят други кандидати. Това бе част от обещанието на Лойд Джордж, че британските войници ще се върнат у дома в страна, достойна за герои.
Макар че след всеотдайната си служба във фабриките за муниции по време на войната жените над трийсет получиха право да гласуват на последните избори, когато ставаше дума за работа в мирно време, те оставаха на края на опашката. Мейзи реши, че най-добрият й шанс е да потърси работа, за каквато мъжете не биха си помислили, или защото смятат, че е много тежка, или защото заплащането е мизерно. С тази нагласа се нареди пред сградата на най-големия работодател в града „У. Д. & Х. О. Уилс“ и когато редът й дойде, попита служителя:
— Вярно ли е, че търсите хора за опаковане в цигарената фабрика?
— Да, но си много млада, миличка — отговори й той.
— На двайсет и две съм.
— Много си млада — повтори той. — Ела пак след две-три години.
Мейзи се върна на Стил Хаус Лейн навреме, за да подели с Хари и майка си купа пилешка супа и по филия хляб от миналата седмица.
На следващия ден се нареди на още по-дългата опашка пред търговците на вино „Харви“. Когато три часа по-късно редът й дойде, някакъв мъж с колосана бяла яка и тънка черна вратовръзка й каза, че наемали само кандидати с опит.
— И как мога да събера опит? — попита Мейзи, като се мъчеше гласът й да не звучи отчаяно.
— Като се включите в програмата ни за обучение.
— В такъв случай се включвам — каза тя на колосаната яка.
— На колко сте години?
— На двайсет и две.
— Твърде сте възрастна.
Мейзи повтори всяка дума от едноминутното интервю на майка си, докато деляха още по-оскъдна порция от същата тенджера и крайчето от същия самун.
— Винаги можеш да опиташ на пристанището — каза майка й.
— Какво имаш предвид, мамо? Да се запиша за докер ли?
Майката на Мейзи не се разсмя, но пък и Мейзи не помнеше кога се е смяла за последно.
— Там винаги има работа за чистачки — каза тя. — И Бог знае, че са ти длъжници.
На следващата сутрин Мейзи беше будна и облечена много преди слънцето да изгрее и тъй като нямаше закуска, тръгна гладна по дългия път към пристанището.