От време на време Мейзи хвърляше погледи към двамата. Не познаваше другия мъж, който беше значително по-възрастен от мистър Холкомби. Запита се дали не е директорът на „Мериууд“.
Когато хорът стана да изпее първия химн, мис Мънди хвърли бърз поглед към двамата мъже и кимна на органиста, за да му покаже, че е готова.
Мейзи усети, че Хари се представя отлично тази сутрин, но се изненада, когато след няколко минути той отново стана, за да изпее второ соло; още по-голяма бе изненадата й, когато пя за трети път. Всички знаеха, че мис Мънди не прави нищо без основателна причина, но Мейзи все още не беше наясно каква е тя.
След като в края на службата преподобният Уотс благослови паството си, Мейзи остана на мястото си и зачака появата на Хари с надеждата, че той ще може да й обясни защо е трябвало да пее три пъти като солист. Докато бъбреше малко неспокойно с майка си, очите й не се откъсваха нито за миг от мистър Холкомби, който представяше по-възрастния мъж на мис Мънди и преподобния Уотс.
Малко след това преподобният Уотс поведе двамата мъже към вестиария. Мис Мънди закрачи по пътеката към Мейзи с онази решителна физиономия, от която всички енориаши разбираха, че е тръгнала на мисия.
— Може ли да поговорим, мисис Клифтън? — попита тя.
Не даде на Мейзи възможност да отговори, а се обърна и тръгна към вестиария.
Еди Аткинс не се беше вясвал в кафенето на Тили повече от месец, но една сутрин се появи и зае обичайното си място на една от масите на Мейзи. Когато тя дойде да го обслужи, той се усмихна широко, сякаш изобщо не беше изчезвал.
— Добро утро, мистър Аткинс — каза Мейзи, докато отваряше бележника си. — Какво ще желаете?
— Както обикновено — отвърна Еди.
— Много време мина, мистър Аткинс — каза Мейзи. — Ще трябва да ми припомните.
— Съжалявам, че не се обаждах, Мейзи — каза Еди, — но се наложи внезапно да замина за Америка. Върнах се снощи.
Искаше да му повярва. Вече бе признала на майка си, че е малко разочарована, че Еди беше изчезнал след ходенето на кино. Компанията му й беше харесала и тя беше на мнение, че вечерта е минала доста добре.
В кафенето бе започнал да идва редовно друг мъж и подобно на Еди сядаше винаги на някоя от нейните маси. Макар да забелязваше, че клиентът проявява значителен интерес към нея, Мейзи не го окуражи — мъжът не само че беше на средна възраст, но и носеше халка. Изглеждаше малко дръпнат и безпристрастен, подобно на търговски агент, който преценява клиент; а и говореше прекадено надуто. Мейзи почти чуваше въпроса на майка си: „Каква му е играта?“, но може би разбираше погрешно намеренията му, тъй като той нито веднъж не се опита да завърже личен разговор с нея.
Дори Мейзи не успя да потисне усмивката си, когато след седмица двамата й ухажори се отбиха за кафе по едно и също време и, и двамата я попитаха дали не могат да се срещнат по-късно.
Еди беше пръв и започна направо:
— Какво ще кажеш да те взема след работа довечера, Мейзи? Много ми се иска да ти покажа нещо.
На Мейзи й се искаше да му каже, че вече има уговорка — просто за да го накара да разбере, че не е на разположение всеки път, когато му скимне, но когато след няколко минути се върна на масата му със сметката, се чу да казва:
— Значи ще се видим след работа, Еди.
Още се усмихваше, когато другият клиент каза:
— Мога ли да поговоря с вас, мисис Клифтън?
Мейзи се зачуди откъде знае името й.
— Може би ще предпочетете да говорите с управителката, мистър…?
— Фрамптън — отвърна той. — Не, благодаря, бих искал да говоря с вас. Мога ли да ви предложа да се срещнем в хотел „Роял“ през обедната ви почивка? Няма да ви отнема повече от петнайсет минути.
— Когато ти трябва автобус, го няма никакъв. А после пристигат два наведнъж — каза Мейзи на мис Тили.
Управителката сподели, че мистър Фрамптън й изглежда познат, но не се сеща откъде точно.
Когато занесе сметката на мистър Фрамптън, Мейзи подчерта, че може да отдели само петнайсет минути, защото трябва да прибере сина си от училище в четири. Той кимна, сякаш и това бе едно от нещата, които знаеше.
Наистина ли бе от полза за Хари да кандидатства за стипендия в „Сейнт Бийд“?
Мейзи не знаеше с кого да обсъди проблема. Стан щеше да е против и едва ли би се вслушал в друга гледна точка. Мис Тили бе твърде близка приятелка с мис Мънди, за да е безпристрастна, а преподобният Уотс вече я беше посъветвал да търси напътствие от Бог, което не се бе оказало особено надеждно в миналото. Мистър Фробишър изглеждаше много приятен мъж, но ясно даде да се разбере, че окончателното решение е единствено нейно. Мнението на мистър Холкомби беше ясно.