Мейзи повече не си и помисли за мистър Фрамптън, докато не приключи с обслужването и на последния клиент, след което смени престилката със старото си палто.
Мис Тили гледаше през прозореца как Мейзи тръгва към хотел „Роял“. Чувстваше се малко неспокойна, но не бе сигурна защо.
Макар никога да не бе влизала в „Роял“, Мейзи знаеше, че той има репутацията на един от най-добре управляваните хотели в областта, и шансът да го види отвътре бе една от причините да се съгласи да се срещне с мистър Фрамптън.
Застана на отсрещния тротоар и загледа как гостите влизат и излизат през въртящите се врати. Никога не бе влизала през такава врата и едва когато се почувства уверена, че е схванала как точно става минаването, пресече улицата и пристъпи към входа. Бутна малко по-силно от необходимото и беше изстреляна във фоайето по-бързо, отколкото очакваше.
Огледа се и забеляза мистър Фрамптън да седи сам в едно уединено сепаре в ъгъла. Тръгна към него. Той незабавно стана, ръкува се с нея и изчака, докато тя заеме мястото срещу неговото.
— Да ви поръчам ли кафе, мисис Клифтън? — попита той и преди тя да успее да отговори, добави: — Трябва обаче да ви предупредя, че не е от класата на кафето на Тили.
— Не, благодаря, мистър Фрамптън — каза Мейзи, която само искаше да разбере защо този мъж държи да се види с нея.
Без да бърза, мистър Фрамптън запали цигара, дръпна дълбоко, остави цигарата в пепелника и каза:
— Мисис Клифтън, със сигурност сте забелязали, че сравнително отскоро станах редовен посетител на Тили. — Мейзи кимна. — Трябва да призная, че единствената причина да идвам в кафенето сте вие.
Мейзи държеше в готовност добре подготвения си отговор за „страстни ухажори“ и се канеше да го използва веднага щом той млъкне.
— През всичките години, откакто съм в хотелиерския бизнес — продължи мистър Фрамптън, — никога не съм виждал някой да върши работата си по-ефективно от вас. Мога само да си мечтая всяка сервитьорка в този хотел да беше от вашия калибър.
— Бях добре обучена — отвърна Мейзи.
— Както и другите четири сервитьорки в кафенето, но никоя от тях няма вашия талант.
— Поласкана съм, мистър Фрамптън. Но защо ми казвате…
— Аз съм управител на този хотел — каза той — и бих се радвал, ако поемете нашето кафене, известно като Палмовия салон. Както виждате — обхвана с жест фоайето, — имаме около сто маси, но по-малко от една трета от тях са редовно заети. Това едва ли може да се нарече добра възвръщаемост на инвестициите, направени от компанията. Не се съмнявам, че положението ще се промени, ако поемете нещата. Сигурен съм, че ще мога да ви се отплатя подобаващо.
Мейзи го слушаше, без да го прекъсва.
— Не виждам причина работното ви време да е различно от това при сегашната ви работодателка. Готов съм да ви плащам по пет лири седмично, а всички бакшиши на сервитьорките в Палмовия салон ще бъдат делени наполовина с вас. Ако успеете да привлечете клиентела, това може да се окаже доста добра служба. И после ще…
— Но аз не мога да напусна мис Тили — прекъсна го Мейзи. — Тя бе така добра с мен през последните шест години.
— Напълно разбирам чувствата ви, мисис Клифтън. Всъщност щях да се разочаровам, ако първоначалната ви реакция беше друга. Лоялността е качество, на което искрено се възхищавам. Само че трябва да помислите не само за своето бъдеще, но и за това на сина ви, ако той приеме предложението за стипендия като хорист в „Сейнт Бийд“.
Мейзи изгуби дар слово.
Вечерта Еди я чакаше в колата си пред кафенето. Направи й впечатление, че този път не скочи да й отвори вратата.
— Е, къде ще ме водиш? — попита тя, докато се настаняваше до него.
— Изненада — отвърна Еди, докато палеше. — Мисля, че няма да се разочароваш.
Превключи на първа скорост и се насочи към част от града, в която Мейзи не бе ходила никога. След четвърт час спряха пред голяма дъбова врата под неонова табела със светещи червени букви: НОЩЕН КЛУБ ЕДИ.
— Твое ли е това? — попита Мейзи.
— Всеки квадратен сантиметър — гордо отвърна Еди. — Ела да го разгледаш.
Скочи от колата, отвори входната врата и й направи път да мине.