Стария Джак се оказа прав за мис Тили, защото когато Мейзи й каза за предложението на мистър Фрамптън, тя едва ли можеше да покаже по-голямо разбиране и подкрепа.
— Ще липсваш на всички ни — рече тя. — И, честно казано, от „Роял“ са късметлии, че ще работиш за тях.
— Как мога да ви благодаря за всичко, което направихте за мен през тези години? — попита Мейзи.
— Хари трябва да благодари на теб — отвърна мис Тили. — И подозирам, че е само въпрос на време, преди да го осъзнае.
Мейзи започна новата си работа месец по-късно и не й беше нужно много време да открие защо Палмовият салон никога не се пълни повече от една трета.
Сервитьорките гледаха на труда си просто като на работа — за разлика от мис Тили, която го смяташе за призвание. Изобщо не си правеха труда да запомнят имената на клиентите или любимите им маси. Още по-лошото бе, че кафето често се сервираше студено, а пастите се оставяха да съхнат, докато някой не си ги поръча. Мейзи не бе изненадана, че не получават никакви бакшиши — просто не ги заслужаваха.
След още един месец започна да си дава сметка на колко неща я е научила мис Тили.
След три месеца беше сменила пет от седемте сервитьорки, без да й се налага да привлича момичета от кафенето на мис Тили. Освен това беше поръчала нови елегантни униформи за целия персонал, както и нови подноси, чаши и чинии, а също така смени доставчика на кафе и сладкаря. Много й се искаше да можеше да открадне сладкаря на мис Тили.
— Вкарвате ме в много разходи, Мейзи — каза мистър Фрамптън, когато поредната сметка се озова на бюрото му. — Опитайте се да не забравяте какво казах за възвръщането на инвестициите.
— Дайте ми още половин година, мистър Фрамптън, и резултатите сами ще говорят за себе си.
Макар да работеше от зори до среднощ, Мейзи винаги намираше време да остави Хари в училище сутринта и да го вземе следобед. Въпреки това предупреди мистър Фрамптън, че на една определена дата ще й се наложи да закъснее.
Когато му каза защо, той я освободи за целия ден.
Преди да излязат, Мейзи се погледна в огледалото. Беше облякла най-хубавата си неделна рокля, макар да не отиваше на църква. Усмихна се на сина си, така елегантен в новата си ученическа униформа в червено и черно. Въпреки това се чувстваше малко неловко, докато чакаха на спирката.
— Два билета до Парк стрийт — каза на кондуктора, когато трамвай 11 потегли. Не можеше да скрие гордостта си, когато видя как мъжът се вглежда в Хари. Това само я увери, че е взела правилното решение.
Когато слязоха, Хари не й позволи да му носи куфара. Мейзи го държеше за ръка, докато се изкачваха бавно към училището. Не беше сигурна кой от двамата е по-нервен. Не можеше да откъсне поглед от разкошните файтони и автомобили, които докарваха другите момчета за първия учебен ден. Можеше само да се надява, че Хари ще намери поне един приятел сред тях. Дори гувернантките им бяха по-добре облечени от нея.
С приближаването на училищния портал Хари започна да забавя крачка. Мейзи долавяше неудобството му — или това бе само страх от неизвестното?
— Сега ще те оставя — каза тя и се наведе да го целуне. — Успех, Хари. Направи така, че всички да се гордеем с теб.
— Довиждане, мамо.
Докато го гледаше как се отдалечава, Мейзи забеляза, че не само тя проявява интерес към него.
15.
Мейзи никога нямаше да забрави първия път, когато й се наложи да отпрати клиент.
— Сигурна съм, че след няколко минути ще се освободи маса, сър.
Гордееше се, че веднага щом някой клиент плати сметката си и стане, хората й за пет минути можеха да разчистят масата, да сменят покривката и да я подредят за новия гост.
Палмовият салон бързо стана толкова популярен, че Мейзи трябваше да държи две маси постоянно запазени в случай, че някой от редовните клиенти се появи неочаквано.
Беше малко смутена, че някои от старите й клиенти от кафенето на мис Тили започнаха да се прехвърлят в Палмовия салон; сред тях бе и милият възрастен мистър Крадик, който помнеше Хари като вестникарче. Като още по-голям комплимент прие факта, че самата мис Тили започна да се отбива за сутрешно кафе.
— Просто проверявам конкуренцията — обясни тя. — Между другото, Мейзи, кафето е великолепно.
— Естествено — отвърна Мейзи. — Като вашето е.
Еди Аткинс също отскачаше от време на време и ако размерът на пурите, без да броим на обиколката на кръста, можеше да служи като мерило, небето явно все още му беше единствената граница. Макар да се държеше дружелюбно, той никога вече не покани Мейзи да излязат, макар редовно да й напомняше, че вратата му е винаги отворена за нея.