Не можеше да се каже, че Мейзи нямаше върволица поклонници, на които позволяваше от време на време да я поканят на среща, дори на вечеря в някой моден ресторант, понякога на театър или на кино, особено ако даваха филм с Грета Гарбо. Но когато се разделяха в края на вечерта, тя не позволяваше на никого нещо повече от лека целувка по бузата, преди да се прибере. Така бе, докато не срещна Патрик Кейси, който доказа, че ирландският чар не е само клише.
Когато Патрик влезе за първи път в Палмовия салон, Мейзи не беше единствената, която обърна глава, за да го разгледа по-добре. Беше метър и осемдесет и пет, с леко къдрава тъмна коса и телосложение на атлет. Това би трябвало да е достатъчно за повечето жени, но Мейзи бе запленена най-вече от усмивката му и подозираше, че същото се отнася и за много други.
Патрик спомена, че се занимава с финанси, но пък и Еди й бе казал, че е в развлекателния бизнес. Работата го водеше в Бристол веднъж-два пъти месечно и Мейзи му позволяваше да я заведе на вечеря, на театър или на кино; понякога дори нарушаваше златното си правило и не вземаше последния трамвай до Стил Хаус Лейн.
Нямаше да се изненада, ако открие, че Патрик има жена и половин дузина деца в Корк, макар той да се кълнеше с ръка на сърцето, че е ерген.
Всеки път, когато мистър Холкомби се отбиваше в Палмовия салон, Мейзи го настаняваше на една ъглова маса, която бе отчасти скрита от една голяма колона и затова редовните посетители я отбягваха. Уединеното място обаче й позволяваше да му разкаже как се справя Хари с училището.
Днес обаче той изглеждаше по-заинтересуван от бъдещето, отколкото от миналото.
— Решихте ли вече какво ще прави Хари, след като напусне „Сейнт Бийд“?
— Не съм се замисляла — призна Мейзи. — В края на краищата има още доста време.
— Което ще изтече бързо — посочи мистър Холкомби. — Не мога да повярвам, че искате да се върне в „Мериууд“.
— Определено не искам — каза Мейзи. — Но какъв друг избор имам?
— Хари казва, че би искал да продължи в Бристолската гимназия, но се тревожи, че ако не успее да спечели стипендия, няма да можете да си позволите разходите.
— Това няма да е проблем — увери го Мейзи. — При сегашната ми заплата и бакшишите никой не е нужно да знае, че майка му е сервитьорка.
— И то каква сервитьорка — отбеляза мистър Холкомби и кимна към претъпканото помещение. — Изненадан съм, че още не сте отворили собствено заведение.
Мейзи се разсмя и не се замисли върху думите му, докато не получи неочаквана визита от мис Тили.
Мейзи ходеше на утринната служба в „Сейнт Мери Редклиф“ всяка неделя, за да слуша как пее синът й. Мис Мънди я беше предупредила, че съвсем скоро гласът на Хари ще започне да мутира и че след това момчето едва ли ще може да пее като солист.
Мейзи се опита да се съсредоточи върху проповедта, но умът й се зарея. Хвърли поглед към отсрещната страна на пътеката, където седяха мистър и мисис Барингтън със сина си Джайлс и две момичета, които сигурно бяха техни дъщери — не им знаеше имената. Беше се изненадала, когато Хари й каза, че Джайлс Барингтън е най-добрият му приятел. Били се сприятелили по чиста случайност, така й обясни. Мейзи се надяваше да не й се наложи да му казва, че Джайлс може да се окаже и нещо повече от добър приятел.
Мейзи си мечтаеше да може да помогне повече на Хари в усилията му да спечели стипендия в Бристолската гимназия. Макар мис Тили да я беше научила да чете менюто, да събира и да изважда и дори да пише някои прости думи, само мисълта през какво преминава Хари я изпълваше с трепет.
Мис Мънди засилваше увереността й, като непрекъснато й напомняше, че Хари никога е нямало да стигне дотук, ако тя не е била готова да направи толкова много жертви.
— И между другото — добави веднъж, — ти си умна досущ като него, просто не си имала неговите възможности.
Мистър Холкомби я държеше в течение относно „графика“ и с приближаването на датата на изпита Мейзи започна да се притеснява не по-малко от кандидата. Осъзна истината на една от забележките на Стария Джак, че често наблюдаващият страда повече и от участника.
Палмовият салон вече беше претъпкан всеки ден, но това не попречи на Мейзи да предприеме още промени през „фриволното четвърто десетилетие на века“, както пресата описваше трийсетте години.