— Жалко, че не можеш да използваш моите жартиери — рече тя.
Хари се изчерви.
Трето писмо канеше новите ученици да изберат три свободноизбираеми дейности от списък, вариращ от автомобилния клуб до Обединената кадетска част, някои от които изискваха допълнително заплащане от по пет паунда на занимание. Хари избра хора, за който нямаше такса, а също театралния клуб и Дружеството на любителите на изкуството. Последното включваше условието всички посещения на галерии извън Бристол да се заплащат отделно.
На Мейзи й се искаше да има още неколцина като мистър Крадик, но нито за миг не позволи Хари да заподозре, че има причина за някаква грижа, макар и мистър Холкомби да й напомни, че момчето й ще бъде в Бристолската гимназия през следващите пет години. Тя му каза, че Хари ще бъде първият представител на фамилията, който не е напуснал училище, преди да навърши четиринайсет.
Мейзи събра сили за поредното посещение при „Т. С. Марш, Изискани облекла“.
Когато Хари беше напълно екипиран и готов за първия си учебен ден, Мейзи отново беше започнала да отива на работа и да се връща пеша, за да спестява по пет пенса седмично от трамвайни билети — или както каза на майка си: „Един паунд годишно, а това е достатъчно за нов костюм за Хари“.
През годините Мейзи беше научила, че децата може да смятат родителите си за злочеста необходимост, а доста често и за нещо, което те поставя в неудобно положение.
При първото й посещение на тържественото закриване на учебната година в „Сейнт Бийд“ Мейзи беше единствената майка, която не носеше шапка. След това си купи една от магазин за дрехи втора ръка и тя щеше да й служи, докато Хари не завърши Бристолската гимназия, колкото и да излезеше от мода дотогава.
Хари се беше съгласил да го изпрати до училището първия учебен ден, а Мейзи беше решила, че вече е достатъчно голям, за да се вози сам в трамвая на връщане. Основното й притеснение сега беше не как Хари ще отива и ще се връща, а какво ще прави вечер, тъй като вече не беше в пансион и нямаше да спи в училището. Не се съмняваше, че ако отново му се наложи да дели стая с вуйчо си, това ще завърши катастрофално. Опита се да пропъди проблема от мислите си, докато се приготвяше за първия ден на Хари на новото място.
С шапка на главата (най-добрата и единствена), с почистено наскоро палто, практични черни обувки и с единствените копринени чорапи, които имаше, Мейзи се чувстваше готова да се изправи пред останалите родители. Когато слезе по стълбите, Хари вече я чакаше до вратата. Изглеждаше толкова елегантен с новата си униформа в бордо и черно, че тя с радост би го развела из Стил Хаус Лейн, за да могат съседите да научат, че някой от тяхната улица ще учи в Бристолската гимназия.
Взеха трамвая, както и при първия учебен ден в „Сейнт Бийд“, но този път Хари я попита дали е съгласна да слязат една спирка преди Юнивърсити Роуд. Вече не й даваше да го държи за ръката, но й позволи да оправи на няколко пъти кепето и вратовръзката му.
Когато видя шумното сборище младежи пред училищния портал, Мейзи каза: „По-добре да тръгвам, че ще закъснея за работа“, което озадачи Хари, тъй като той знаеше, че мистър Фрамптън я е освободил за целия ден.
Мейзи прегърна бързо сина си и продължи да го гледа, докато вървеше към училището. Първият, който го поздрави, беше Джайлс Барингтън. Мейзи се изненада, че е тук — Хари й бе казал, че Джайлс най-вероятно ще продължи в Итън. Двамата се ръкуваха като зрели мъже, току-що сключили важна сделка.
Мейзи видя тълпата и мистър и мисис Барингтън. След минути към тях се присъединиха мистър и мисис Дийкинс заедно с носителя на стипендията „Пелокин“. Последваха още здрависвания, в случая с мистър Дийкинс — с лявата ръка.
Родителите започнаха да се сбогуват с децата си. Мейзи гледаше как мистър Барингтън се ръкува първо със сина си и после с Дийкинс, но обърна гръб на протегнатата ръка на Хари. Мисис Барингтън изглеждаше смутена и Мейзи се запита дали по-късно няма да попита Хюго защо е игнорирал най-добрия приятел на Джайлс. Ако го направеше, той със сигурност нямаше да й каже истинската причина. Мейзи се боеше, че няма да мине много време, преди Хари да попита защо мистър Барингтън винаги се държи пренебрежително с него. Докато само трима души знаеха истината, тя нямаше причини да мисли, че Хари някога ще я разбере.