16.
Мис Тили бе станала толкова редовен клиент на Палмовия салон, че дори си имаше своя маса.
Обикновено пристигаше към четири и си поръчваше чаша чай („Ърл Грей“) и сандвич с краставичка. Винаги отказваше да вземе от сметановите пасти, различните видове пай с мармалад и шоколадовите еклери, но от време на време си позволяваше кифла с масло. Един следобед се появи малко преди пет, което бе необичайно късно за нея, и Мейзи изпита облекчение, че обичайната й маса е свободна.
— Може би днес ще е по-добре да седна на по-дискретно място, Мейзи. Искам да поговорим насаме.
— Разбира се, мис Тили — каза Мейзи и я поведе към масата на мистър Холкомби зад колоната в ъгъла на салона. — Смяната ми свършва след десет минути и веднага ще дойда при вас.
Когато заместницата й Сюзан дойде да поеме салона, Мейзи обясни, че ще седне с мис Тили за няколко минути, но не иска да бъде обслужвана.
— Да не би старата патица да е оклюмала човка? — попита Сюзан.
— Старата патица ме научи на всичко, което зная — отвърна Мейзи с усмивка.
Точно в пет Мейзи седна срещу мис Тили. Рядко й се случваше да сяда с клиент и в малкото случаи, когато го правеше, никога не се чувстваше удобно.
— Ще пиеш ли чай, Мейзи?
— Не, благодаря, мис Тили.
— Напълно те разбирам. Ще се опитам да не те задържам, но преди да ти кажа реалната причина защо искам да се видим, мога ли да попитам как я кара Хари?
— Иска ми се да спре да расте — отвърна Мейзи. — Всеки месец му отпускам панталоните. С това темпо в края на годината дългите му панталони ще се превърнат в къси.
Мис Тили се разсмя.
— А как е с учението?
— В доклада за края на срока се казва… — Мейзи замълча за момент, опитвайки се да си спомни точните думи, — „Изключително добро начало. Много обещаващ ученик“. На първо място е по английски.
— Ама че ирония — отбеляза мис Тили. — Ако си спомням правилно, именно по този предмет се представи по-зле на приемния изпит.
Мейзи кимна и се опита да не мисли за финансовите последици от факта, че Хари не бе чел достатъчно Томас Харди.
— Сигурно много се гордееш с него — рече мис Тили. — Когато отидох в „Сейнт Мери“ в неделя, много се зарадвах да го видя отново в хора.
— Да, но сега трябва да се задоволи с място на задната редица с другите баритони. Дните му като солист приключиха. За сметка на това обаче се включи в театралния клуб и тъй като в гимназията няма момичета, играе Урсула в училищната постановка.
— „Много шум за нищо“ — рече мис Тили. — Добре, не искам да ти губя времето, така че чуй защо дойдох да те видя.
Отпи от чая, сякаш искаше да се овладее, преди да заговори, а после избълва всичко наведнъж.
— Скъпа, следващия месец ставам на шейсет и от известно време обмислям да се оттегля от бизнеса.
На Мейзи и през ум не й беше минавало, че един ден мис Тили ще престане да работи.
— Двете с мис Мънди мислим да се преместим в Корнуол. Хвърлили сме око на една малка виличка до морето.
„Не бива да напускате Бристол — едва не каза Мейзи. — Обичам ви и двете, а ако си отидете, към кого ще се обръщам за съвет?“
— Въпросът стана належащ миналия месец — продължи мис Тили, — когато един местен бизнесмен ми направи предложение за кафенето. Явно иска да го добави към своята разрастваща се империя. И макар да не ми се иска кафенето ми да стане част от верига, офертата му беше твърде изкусителна, за да я отхвърля с лека ръка. — Мейзи понечи да я попита кой е този бизнесмен, но се сдържа. — Оттогава мислих много по въпроса и реших, че ако успееш да ми предложиш същата сума, бих предпочела ти да поемеш бизнеса, отколкото някакъв непознат.
— Колко ви предложи той?
— Петстотин паунда.
Мейзи въздъхна.
— Поласкана съм, че сте ме взели предвид, но истината е, че нямам и петстотин пенса, какво остава за петстотин паунда.
— Боях се, че ще чуя точно това — каза мис Тили. — Но ако успееш да намериш поддръжник, той със сигурност ще сметне бизнеса за добра инвестиция. В края на краищата миналата година направих сто и двайсет паунда и десет шилинга печалба, без да броим собствената ми заплата. Бих ти отстъпила кафенето и за по-малко от петстотин, но намерихме онази чудесна къщичка в Сейнт Моус, а собствениците я продават за триста паунда и нито пени по-малко. Двете с мис Мънди бихме могли да преживеем със спестяванията си година-две, но тъй като и двете нямаме пенсионни застраховки, допълнителните двеста паунда ще са много важни за нас.