— Добро утро, мисис Клифтън. Чудесен ден, нали?
18.
Всеки път, когато на номер 27 пристигаше тънък кафяв плик, Мейзи приемаше, че е от Бристолската гимназия и най-вероятно съдържа поредната сметка за обучението на Хари плюс допълнителните „екстри“, както обичаха да ги описват от Бристолската общинска фондация.
На връщане от работа винаги се отбиваше в банката, за да вложи дневните приходи в деловата сметка и своя дял от бакшишите в отделна сметка, наречена „Хари“, с надеждата, че в края на всяко тримесечие ще има достатъчно пари, за да покрие поредната такса за гимназията.
Отвори плика и макар че не можеше да прочете бързо всички думи, позна подписа и видя сметката — 37 паунда и 10 шилинга. Сумата бе на границата на възможностите й, но след като мистър Холкомби й бе прочел последния доклад за Хари, тя трябваше да се съгласи с него — инвестицията наистина се оказваше добра.
— Имайте предвид, че разходите няма да са по-малки, когато Хари завърши гимназията — предупреди я мистър Холкомби.
— Защо да не са по-малки? — попита Мейзи. — Едва ли ще му е трудно да си намери работа след цялото това образование и ще може да плаща собствените си сметки.
Мистър Холкомби поклати тъжно глава, сякаш някой от не така добрите му ученици не е успял да схване смисъла на думите му.
— Надявам се, че когато завърши гимназията, Хари ще поиска да продължи да учи английски и литература в Оксфорд.
— И колко ще продължи това? — попита Мейзи.
— Три, може би четири години.
— Доста книги ще прочете за толкова време.
— Напълно достатъчно, за да си намери работа.
Мейзи се разсмя.
— Може би накрая ще стане учител като вас.
— Той не е като мен — отвърна мистър Холкомби. — Мисля, че най-вероятно ще стане писател.
— Човек може ли да си изкарва хляба като писател?
— Определено, стига да го четат. Но ако не се получи, вие сте права — в крайна сметка може да стане учител като мен.
— Бих се радвала — каза Мейзи, без да усети иронията му.
Прибра плика в чантата си. Когато следобед минеше през банката, трябваше да се увери, че в сметката на Хари има най-малко 37 паунда и 10 шилинга, преди да реши дали да разпише чек за пълната сума. Патрик й беше казал, че когато превишиш кредита си, печели единствено банката. Досега училището обикновено й бе отпускало две-три седмици гратис, но Патрик бе обяснил, че подобно на кафенето, гимназията също трябва да направи баланса си в края на всеки срок.
Не й се наложи да чака дълго трамвая и след като седна, мислите й отново се върнаха към Патрик. Не би признала на никого, дори на майка си, колко й липсва той.
Сепна се от една пожарна, която задмина трамвая с пусната сирена. Повечето пътници зяпаха след нея през прозорците. След като пожарната изчезна, Мейзи отново се замисли за „При Тили“. След изхвърлянето на Боб Бъроуз от банката й казаха, че кафенето е започнало да прави стабилна печалба всеки месец и към края на годината дори може да счупи рекорда на мис Тили от 112 лири и 10 шилинга, което щеше да й позволи да започне да връща част от кредита. Може би дори щяха да й останат достатъчно пари за нови обувки за Хари.
Слезе от трамвая в края на Виктория стрийт. Докато вървеше към Бедминстър Бридж, погледна часовника си, подарен й от Хари, и отново си помисли за сина си. Седем и трийсет и две — имаше предостатъчно време да отвори кафенето и да е готова да обслужи първия си клиент в осем. Винаги й ставаше приятно да види малка опашка, чакаща на тротоара, докато обръща табелката от ЗАТВОРЕНО на ОТВОРЕНО.
Точно преди да стигне Хай стрийт, покрай нея профуча втора пожарна и Мейзи видя стълба черен дим, който се издигаше високо в небето. Когато зави по Броуд стрийт, сърцето й затуптя по-бързо. Трите пожарни и полицейска кола бяха паркирани в полукръг пред „При Тили“.
Мейзи се затича.
— Не, не може да е кафенето ми! — извика тя и видя няколко души от персонала, събрали се на групичка от другата страна на улицата. Една от сервитьорките плачеше.
Мейзи беше само на няколко метра от мястото, където преди се намираше входната врата, когато един полицай й препречи пътя и не й позволи да продължи нататък.
— Но аз съм собственичката! — запротестира Мейзи, докато гледаше невярващо димящите въглени от онова, което доскоро бе най-популярното кафене в града. Очите й се насълзиха и тя се закашля от гъстия дим. Взираше се в овъглените останки на блестящия някога тезгях; пласт пепел покриваше пода, където до вчера вечерта бяха подредени столовете и масите с техните безупречно чисти покривки.