— Много съжалявам, мадам, но заради собствената ви безопасност трябва да ви помоля да отидете при хората си от другата страна на улицата — каза полицаят.
Мейзи въздъхна и обърна гръб на останките от заведението си. Преди да стигне отсрещния тротоар го видя, застанал в края на тълпата. Щом погледите им се срещнаха, той се обърна и се отдалечи.
Детектив инспектор Блейкмор отвори бележника си и погледна през масата към заподозряната.
— Можете ли да ми кажете къде бяхте към три часа сутринта, мисис Клифтън?
— У дома, спях — отвърна Мейзи.
— Има ли някой, който да потвърди това?
— Ако въпросът ви означава дали по това време в леглото до мен е имало друг, детектив инспектор, отговорът е не. Защо питате?
Полицаят си записа нещо, което му даде малко повече време да помисли.
— Опитвам се да открия дали е замесен още някой — каза накрая.
— В какво да е замесен? — попита Мейзи.
— В палежа — отвърна той, наблюдаваше я внимателно.
— Но кой би поискал да подпали „При Тили“? — остро попита Мейзи.
— Надявах се, че ще можете да ми помогнете по този въпрос — каза Блейкмор. И замълча с надеждата, че мисис Клифтън ще добави нещо, за което по-късно ще съжалява. Тя обаче мълчеше.
Детектив инспектор Блейкмор не можеше да реши дали мисис Клифтън е изключително хладнокръвна, или просто наивна. Познаваше обаче един човек, който би могъл да отговори на този въпрос.
Мистър Фрамптън стана от бюрото си, ръкува се с Мейзи и я поведе към един стол.
— Много съжалявам за пожара. Слава богу, че няма пострадали. — Мейзи напоследък не беше благодарила много на Бог. — Надявам се, че сградата и всичко в нея е застраховано — добави той.
— О, да — каза Мейзи. — Благодарение на мистър Кейси всичко е добре застраховано, но за съжаление, застрахователната компания отказва да плати каквото и да било, докато полицията не потвърди, че не съм замесена.
— Не мога да повярвам, че полицията ви подозира — каза Фрамптън.
— Кой може да ги обвинява, като се имат предвид финансовите ми проблеми?
— Само въпрос на време е да установят, че подобно предположение е нелепо.
— Аз обаче нямам никакво време — отбеляза Мейзи. — Именно затова дойдох при вас. Трябва да си намеря работа, а при последната ни среща тук май казахте, че ако някога поискам да се върна в „Роял“…
— И бях съвсем искрен — прекъсна я мистър Фрамптън. — Само че не мога да ви върна на предишната ви позиция, защото Сюзан се справя отлично, а наскоро взех три сервитьорки от персонала на кафенето ви, така че нямам свободни места в Палмовия салон. Единственото място, което е свободно в момента, едва ли си заслужава…
— Готова съм на всичко, мистър Фрамптън — каза Мейзи. — Наистина на всичко.
— Някои от клиентите ни споменават, че биха искали да имат възможност да похапнат след затварянето на ресторанта — каза мистър Фрамптън. — Мислех си да предложа ограничено предлагане на кафе и сандвичи след десет вечерта, до отварянето на салона за закуска в шест сутринта. Като начало мога да ви предложа само три паунда седмично, макар че, разбира се, всички бакшиши си остават за вас. Разбира се, бих ви разбрал, ако…
— Съгласна съм.
— Кога ще можете да започнете?
— Довечера.
Когато на изтривалката се появи поредният кафяв плик, Мейзи го напъха в чантата си, без да го отваря, и се запита колко ли време ще мине, преди да получи втори, може би трети и накрая дебел бял плик с писмо не от касиера, а от директора с искане мисис Клифтън да оттегли сина си от училището в края на учебния срок. Ужасяваше се от момента, когато Хари ще трябва да й прочете писмото.
През септември Хари трябваше да започне шести клас и не можеше да скрие вълнението си, когато говореше за „продължаване“ в Оксфорд и учене на литература при самия Алън Килтър, един от най-видните учени на своето време. На Мейзи й се късаше сърцето при мисълта, че ще й се наложи да му каже, че това няма да е възможно.
Първите й няколко нощи в „Роял“ бяха много спокойни и нещата не се промениха особено през следващия месец. Мразеше да седи със скръстени ръце и пристигащите в пет сутринта чистачки често откриваха, че нямат работа в Палмовия салон. Дори в най-заетите нощи Мейзи имаше не повече от петима-шестима клиенти, като някои от тях бяха изхвърлени от бара на хотела след полунощ и предпочитаха да й правят неприлични предложения, вместо да си поръчат кафе или сандвич с шунка.