— А сега ме слушай, Мейзи Клифтън, слушай много внимателно — каза с пламнали от ярост очи. — Позволиш ли си да ме заплашиш отново, не само ще изхвърля брат ти, но и ще се погрижа никога да не си намери работа в този град. И ако направиш глупостта дори да намекнеш на жена ми, че съм баща на момчето ти, ще уредя да те арестуват и няма да свършиш в затвора, а в лудницата.
Пусна я, стисна юмрук и я удари в лицето. Мейзи рухна на земята и се сви на топка в очакване на ритниците. Когато нищо не се случи, погледна нагоре и го видя да стои над нея. Късаше тънкия кафяв плик на малки парченца и ги хвърляше като конфети върху невяста.
Без да каже нито дума повече, Барингтън се качи в колата си и потегли.
Когато през пощенския процеп мина белият плик, Мейзи разбра, че е победена. Трябваше да каже истината на Хари, когато се върнеше от училище следобед. Първо обаче трябваше да отиде до банката, да депозира жалките си бакшиши от предишната нощ и да каже на мистър Прендъргаст, че вече няма да има сметки от Бристолската гимназия, защото синът й ще напусне след свършването на срока.
Реши да отиде до банката пеш, за да спести едно пени от трамвая. По пътя си помисли за всички хора, чиито надежди не бе оправдала. Щяха ли да й простят някога мис Тили и мис Мънди? Няколко души от персонала й, особено по-възрастните, не бяха успели да си намерят друга работа. А и родителите й, които винаги гледаха Хари, за да може тя да ходи на работа; Стария Джак, който не би могъл да направи повече за сина й; и най-вече самият Хари, който, според думите на мистър Холкомби, беше на път да бъде увенчан с лавровия венец на победителя.
В банката се нареди на най-дългата опашка, тъй като не бързаше за никъде.
— Добро утро, мисис Клифтън — бодро я поздрави касиерът, когато най-сетне редът й дойде.
— Добро утро — отвърна Мейзи и постави на тезгяха четири шилинга и шест пенса.
Касиерът внимателно провери сумата и постави монетите в различни отделения под тезгяха. Написа разписка, потвърждаваща депозираната от мисис Клифтън сума, и й я подаде. Мейзи се дръпна настрани, за да направи място на следващия клиент, докато прибере разписката в чантата си.
— Мисис Клифтън — каза касиерът.
— Да?
— Управителят би искал да поговори с вас.
— Разбирам — отвърна Мейзи. Не беше нужно управителят да й казва, че в сметката й няма достатъчно пари за плащане на последната фактура от училището. Всъщност щеше да е облекчение да съобщи на мистър Прендъргаст, че вече няма да има сметки за извънучебни занимания.
Младият мъж мълчаливо я поведе през залата и по дълъг коридор. Когато стигнаха до кабинета на управителя, почука леко на вратата, отвори и каза:
— Сър, мисис Клифтън е тук.
— А, да — обади се мистър Прендъргаст. — Трябва да поговоря с вас, мисис Клифтън. Моля, влезте.
Къде беше чувала този глас?
— Мисис Клифтън — продължи той, след като тя седна, — съжалявам, но трябва да ви съобщя, че не успяхме да преведем последния ви чек за трийсет и седем паунда и десет шилинга, изпратен на Бристолската общинска фондация. Боя се, че ако го изпратите отново, в сметката ви няма достатъчно средства, за да покрият цялата сума. Разбира се, освен ако не очаквате да депозирате допълнителни средства в близко бъдеще?
— Не — каза Мейзи, извади белия плик от чантата си и го постави на бюрото пред него. — Може би ще бъдете така добър да уведомите общинската фондация, че ако ми дадат отсрочка, ще изплатя всички разходи, натрупани през последния учебен срок на Хари.
— Много съжалявам, мисис Клифтън — отвърна мистър Прендъргаст. — Иска ми се да можех да ви помогна по някакъв начин. — Взе белия плик. — Мога ли да го отворя?
— Да, разбира се — каза Мейзи, която до този момент се беше опитвала да избягва мисълта колко ли още дължи на училището.
Мистър Прендъргаст взе тънък сребърен нож за хартия, разряза плика и извади от него чек от застрахователна компания „Бристол и Западна Англия“ на стойност шестстотин паунда, платими на мисис Мейзи Клифтън.
Хюго Барингтън
1921 — 1936
20.
Нямаше дори да запомня името й, ако по-късно не ме бе обвинила в убийство на съпруга й.
Всичко започна от едно настояване на баща ми да отида с работниците на годишния им излет до Уестън сюпър Меър. „Ще е добре за духа им да видят, че синът на президента проявява интерес към тях“ — така каза.