— Какво е под контрол? — попитах.
— Танкок твърди, че другарят му Клифтън е работил вътре в корпуса и когато дошла новата смяна, работниците някак успели да го затворят вътре.
— Елате да видите сам! — изкрещя Танкок. — Чува се как чука!
— Възможно ли е това, Хаскинс? — попитах.
— Всичко е възможно, сър, но по-вероятно е Клифтън да се е измъкнал по-рано от работа и вече да е в кръчмата.
— Тогава защо не се е отписал на портала? — остро попита Танкок.
— В това няма нищо необичайно, сър — каза Хаскинс, без да поглежда към него. — Важно е записването, не отписването.
— Ако не дойдете да видите лично, ще идете в гроба с окървавени ръце — заяви Танкок.
Думите му накараха дори Хаскинс да млъкне.
— Мис Потс, отивам до док номер едно — казах аз. — Няма да се бавя много.
Набитият мъж изтича от кабинета ми, без да каже нищо повече.
— Хаскинс, ела с мен в колата — казах аз. — По пътя ще обсъдим какво трябва да се направи.
— Няма нищо за правене, сър — настояваше той. — Всичко това са врели-некипели.
Едва след като бяхме сами в колата, заговорих направо.
— Има ли някаква вероятност онзи Клифтън наистина да е бил запечатан в корпуса?
— Абсолютно никаква, сър — твърдо заяви Хаскинс. — Съжалявам, че си губите времето.
— Но човекът изглеждаше сигурен — отбелязах.
— Както е сигурен в това кой ще спечели конните надбягвания в три и половина в Чепстоу.
Не се разсмях.
— Смяната на Клифтън приключи в шест — продължи Хаскинс. — Трябва да е знаел, че заварчиците идват и че трябва да приключат работата си преди идването на следващата смяна в два след полунощ.
— Какво изобщо е правил в корпуса?
— Последни проверки преди заварчиците да се захванат за работа.
— Възможно ли е да не се е усетил, че смяната му е приключила?
— Сирената за края на смяната може да се чуе и в центъра на Бристол — каза Хаскинс, докато задминавахме Танкок, който тичаше като обладан от демони.
— Дори и когато си много навътре в корпуса?
— Е, може и да не я е чул, ако се е намирал в двойното дъно, но никога досега не съм попадал на докер, който да не знае кога му свършва работното време.
— Стига да има часовник — казах аз и погледнах да видя дали Хаскинс носи часовник. Не носеше. — Ако Клифтън наистина е още долу, имаме ли начин да го измъкнем?
— Разполагаме с достатъчно ацетиленови горелки, за да прогорим корпуса и да махнем целия отсек. Проблемът е, че ще са нужни часове, а ако Клифтън наистина е долу, няма много шансове да оцелее, докато стигнем до него. Освен всичко, на хората ще им трябват още две седмици, ако не и повече, за да сменят отсека. А вие все ми напомняте, шефе, че всички ще получат бонуси за спестено време, а не за загубено.
Когато спрях колата до кораба, нощната смяна работеше вече повече от два часа. На борда сигурно имаше над сто души, които работеха здравата — чукаха, заваряваха и занитваха. Качих се при тях и точно тогава дотича Танкок, едва си поемаше дъх.
— Е, какво очаквате да направя, Танкок? — попитах го.
— Кажете им да спрат да работят, шефе. Само за няколко минути. Ще го чуете как чука.
Кимнах.
Хаскинс сви рамене. Явно не можеше да повярва, че изобщо си помислям да дам подобна заповед. Нужни му бяха няколко минути да накара всички да оставят инструментите си и да замълчат. Всеки човек на кораба и долу на дока стоеше неподвижно и се вслушваше, но не долових нищо, освен случаен крясък на чайка или покашляне на пушач.
— Както ви казах, сър, всичко това е само губене на време — обади се Хаскинс. — Клифтън сигурно вече обръща третата си пинта в „Свинята и свирката“.
Някой изпусна чук и трясъкът отекна над дока. И тогава за момент, за един съвсем кратък момент, ми се стори, че чувам различен звук, равномерен и тих.
— Това е той! — изкрещя Танкок.
И тогава звукът престана толкова внезапно, колкото бе започнал.
— Някой чу ли нещо? — извиках.
— Аз не чух нищо — отвърна Хаскинс и погледна към хората си, сякаш ги предизвикваше да му възразят.
Някои от работниците се взираха в него, а един-двама стиснаха заплашително чуковете си, сякаш само чакаха някой да ги поведе напред.
Почувствах се като капитан, на когото му е дадена последна възможност да предотврати бунт. Така или иначе, нямаше начин да победя. Ако кажех на хората да продължат работа, щяха да плъзнат слухове и всеки на пристанището рано или късно щеше да си мисли, че нося лична отговорност за смъртта на Клифтън. Щяха да минат седмици, месеци, може би дори години, преди да успея да възстановя авторитета си. Ако обаче наредях да разбият корпуса, всички надежди да излезем на печалба от договора щяха да бъдат погребани, а с тях и шансовете ми да стана председател на борда. Продължих да стоя с надеждата, че проточилото се мълчание ще убеди хората, че Танкок греши. С всяка следваща секунда увереността ми растеше.