— Лицето се върна на работа в хотел „Роял“ — каза Мичъл, сякаш говореше на Роузи. — Поела е нощната смяна в Палмовия салон от десет вечерта до шест сутринта. Плащат й по три паунда седмично плюс онова, което успее да изкара от бакшишите — а то не е много, като се има предвид броят на посетителите по това време. — Хвърли още една коричка хляб на слоницата и продължи: — Някой си Боб Бъроуз бил арестуван и обвинен за палежа. Бил неин доставчик на сладкиши, преди тя да го изхвърли. Направил пълни самопризнания и дори споменал, че смятал да направи предложение на лицето и купил годежен пръстен, но тя го отблъснала. Поне такава е неговата история.
Устните на Хюго се разтеглиха в усмивка.
— А кой разследва случая?
— Някой си детектив инспектор Блейкмор — отвърна Мичъл.
Усмивката на Хюго помръкна.
— Макар първоначално да смятал, че лицето може да е съучастник на Бъроуз — продължи Мичъл, — по-късно Блейкмор информирал застрахователна компания „Бристол и Западна Англия“, че тя вече не е заподозряна.
— Жалко — каза Хюго с все така кисела физиономия.
— Не е задължително — каза Мичъл. — Застрахователната компания ще издаде на мисис Клифтън чек на стойност шестстотин паунда като пълно и окончателно уреждане на отношенията им.
Хюго отново се усмихна и каза тихо:
— Интересно дали е казала на сина си.
Дори да бе чул коментара му, Мичъл го игнорира.
— Единствената друга информация, която може би ще представлява някакъв интерес за вас — продължи той, — е, че мистър Патрик Кейси отседна в хотел „Роял“ в петък вечерта и е завел лицето на вечеря в „Плимсол Лайн“. След това двамата се върнали в хотела, тя се качила с него в стаята му, номер триста седемдесет и едно, и останала там до седем часа на следващата сутрин.
Последва дълго мълчание, което винаги означаваше, че бившият полицай е приключил с месечния си договор. Хюго извади плик от вътрешния си джоб и го подаде тайно на Мичъл, който отново не погледна работодателя си и хвърли последното парче хляб на доволната Роузи.
— Мистър Прендъргаст дойде — каза мис Потс и се отмести, за да направи път на банкера.
— Много мило от ваша страна, че изминахте целия път дотук — каза Хюго, когато Прендъргаст влезе в кабинета. — Надявам се, разбирате защо не исках да обсъждам такъв строго поверителен въпрос в банката.
— Напълно ви разбирам — отвърна Прендъргаст, който беше отворил кожената си чанта и бе извадил дебела папка още преди да седне. Плъзна един лист по бюрото към мистър Барингтън.
Хюго провери най-долния ред и се облегна в креслото си.
— Само да обобщим, ако позволите — каза Прендъргаст. — Вие вложихте капитал в размер на петстотин паунда, с които мисис Клифтън да купи кафенето „При Тили“ на Броуд стрийт. Договорът беше за цялата сума плюс сложна лихва пет процента годишно, които следва да се изплатят на принципала в рамките на пет години. Макар че „При Тили“ успя да декларира малка печалба през първата и втората година на мисис Клифтън, предприятието така и не успя да събере достатъчно големи излишъци, за да може тя да плаща лихвата или някаква част от основната сума, така че към времето на пожара мисис Клифтън ви дължеше петстотин седемдесет и два паунда и шестнайсет шилинга. Към тази сума трябва да добавя банковата комисиона от двайсет паунда, с която цялата сума възлиза на петстотин деветдесет и два паунда и шестнайсет шилинга. Разбира се, това ще бъде покрито от застраховката, което означава, че докато вашата инвестиция е гарантирана, мисис Клифтън ще остане на практика без нищо.
— Ама че лош късмет — отбеляза Хюго. — Мога ли да попитам защо окончателната сума не включва комисиона за услугите на мистър Кейси? — добави той, след като проучи по-внимателно числата.
— Мистър Кейси уведоми банката, че няма да представя никакви сметки за услугите си.
Хюго се намръщи.
— Поне една добра новина за бедната жена.
— Точно така. Както и да е, боя се, че тя няма да е в състояние да поеме таксите за обучението на сина си в Бристолската гимназия от следващия срок.
— Колко тъжно — рече Хюго. — Значи момчето ще бъде изключено?
— Съжалявам да го кажа, но това е неизбежното заключение — потвърди мистър Прендъргаст. — Наистина много жалко, защото тя страшно обича детето си и мисля, че е готова да жертва едва ли не всичко, само да продължи обучението му.