— Абсолютно съм ужасен, сър. Аз…
— Въпросният член на борда помоли при следващите му посещения в Бристол да му запазваме стая в друг хотел. Фрамптън, никак не искам да изглеждам превзет, но „Роял“ винаги е бил място, където с радост водя жена си и децата си.
— Мога да ви уверя, мистър Барингтън, че въпросната персона ще бъде незабавно освободена, без препоръки. Позволете да добавя колко съм благодарен, че ме запознахте с този случай.
Хюго стана от стола си.
— Разбира се, не бих искал да споменавате за мен или за компанията, ако сметнете за нужно да освободите въпросната дама.
— Можете да разчитате на дискретността ми — каза Фрамптън.
Едва сега Хюго се усмихна за първи път.
— Между другото ще ви призная, че с нетърпение очакваме годишната вечеря, която несъмнено ще бъде по обичайните ви високи стандарти. Догодина ще честваме стогодишнината на компанията, така че съм сигурен, че баща ми ще иска да разбие няколко бутилки шампанско в старото корито.
Двамата се разсмяха, малко по-високо от естественото.
— Можете да разчитате на нас, мистър Барингтън — каза Фрамптън, докато изпращаше госта си към изхода.
— И още нещо, Фрамптън — каза Хюго, докато пресичаха фоайето. — Предпочитам да не казвате нищо на сър Уолтър за това. Баща ми е малко старомоден, когато стане въпрос за такива неща, така че може би е най-добре всичко да остане между нас двамата.
— Напълно съм съгласен, мистър Барингтън — отговори Фрамптън. — Можете да сте сигурен, че лично ще се погрижа за случая.
Докато излизаше през въртящата се врата, Хюго неволно се запита колко ли часа е прекарал Мичъл в хотел „Роял“, за да му осигури такава безценна информация.
Качи се в колата си, запали и потегли към къщи. Още мислеше за Мейзи Клифтън, когато усети потупване по рамото. За момент го обхвана сляпа паника, когато се обърна и видя кой седи на задната седалка. Дори се запита дали някак не е разбрала за срещата му с Фрамптън.
— Какво искаш? — остро попита той. Не намали скоростта от страх, че някой може да ги види заедно.
Докато слушаше настояванията й, се чудеше откъде може да е така добре осведомена. След като тя приключи, се съгласи с условията й — знаеше, че това най-лесният начин да я разкара от колата си.
Мисис Клифтън постави тънък кафяв плик на седалката до шофьора и каза:
— Ще чакам вести.
Хюго прибра плика във вътрешния си джоб. Намали едва когато стигна една неосветена пряка, но не спря, докато не беше сигурен, че никой не може да ги види. Изскочи от колата и отвори задната врата. Когато видя изражението й, му стана ясно, че тя смята, че е постигнала напълно целта си.
Позволи й момент на триумф, преди да я сграбчи за раменете и да я разтърси, сякаш се опитваше да обрули ябълка. След като недвусмислено й даде да разбере какво ще й се случи, ако си позволи да му досажда отново, я удари в лицето с всичка сила. Тя рухна на земята, сви се на топка и се разтрепери. Хюго си помисли дали да не я срита, но не искаше да рискува да го види някой случаен минувач. Подкара колата и изхвърли Мейзи Клифтън от мислите си.
Стария Джак Тар
1925 — 1936
27.
В един мек следобед в Северен Трансваал, беше четвъртък, убих единайсет души и благодарната нация ме награди с кръст „Виктория“ за всеотдайна и доблестна служба. Оттогава не намирам покой нито една нощ.
Ако бях убил и един англичанин в родината си, съдията щеше да ме осъди на смърт чрез обесване. Вместо това бях осъден на доживотен затвор, защото продължавам да виждам лицата на онези клети единайсет младежи всеки ден, подобно на изображение върху монета, което никога не избледнява. Често съм се замислял за самоубийство, но това е бягството на страхливеца.
В публикувания в „Таймс“ материал се казваше, че с действията си съм спасил живота на двама офицери, петима подофицери и седемнайсет войници от Глостърширския кралски полк. Един от тези офицери, лейтенант Уолтър Барингтън, ми помогна да изтърпя присъдата си с известно достойнство.