Няколко седмици след сражението бях върнат в Англия и няколко месеца по-късно бях почетно уволнен след душевен срив, както се описва сега. След три месеца във военна болница бях пуснат обратно в света. Смених името си, избягвах родния си град Уелс в Съмърсет и поех към Бристол. За разлика от блудния син, отказах да измина още няколко километра до съседното графство, където можех да се насладя на спокойствието на бащиния дом.
През деня обикалях из улиците на Бристол и ровех в кофите за боклук, а вечер спалня ми беше паркът, леглото ми бе пейка, за одеяло използвах вестник, а будилник ми бе първата птица, оповестяваща идването на новия ден. Когато беше прекалено студено или влажно, се оттеглях в чакалнята на железопътната гара, където спях под пейките и ставах преди пристигането на първия сутрешен влак. Когато нощите станаха по-дълги, станах неплащащ гост на Армията на спасението на Литъл Джордж стрийт, където мили дами ми даваха клисав хляб и рядка супа, преди да заспя върху дюшека от конски косъм и под одеялото. Същински лукс.
Годините отминаваха и се надявах, че някогашните ми другари по оръжие и братя офицери ме мислят за мъртъв. Нямах желание да откриват, че това е затворът, в който бях избрал да излежа доживотната си присъда. И нещата може би щяха да си останат така, ако един ролс-ройс не наби спирачки по средата на улицата. Задната врата се отвори и от колата изскочи човек, когото не бях виждал от години.
— Капитан Тарант! — извика той.
Извърнах се с надеждата, че ще си помисли, че се е объркал. Много добре обаче помнех, че Уолтър Барингтън не е човек, който страда от съмнения в самия себе си. Той ме сграбчи за раменете, впери поглед в мен и каза:
— Как е възможно това, стари друже?
Колкото повече се опитвах да го убедя, че не се нуждая от помощта му, толкова по-твърда ставаше решимостта му да бъде мой спасител. Накрая се предадох, но не и преди той да се съгласи на моите условия.
Отначало той ме умоляваше да остана с него и съпругата му в Имението, но бях живял твърде дълго без покрив над главата, за да смятам подобен комфорт за нещо различно от бреме. Дори ми предложи място в борда на спедиторската компания, която носеше името му.
— Че с какво бих могъл да съм ти полезен? — попитах аз.
— Джак, самото ти присъствие ще е вдъхновение за всички нас.
Благодарих му, но обясних, че все още не съм изтърпял присъдата си за убийството на единайсет души. Той обаче не се предаваше.
Накрая се съгласих да постъпя на работа като нощен пазач на доковете със заплата три паунда седмично и осигурено настаняване — изоставен железопътен вагон „Пулман“, който се превърна в моята затворническа килия. Предполагам, че сигурно щях да продължа да излежавам присъдата си до последния си ден, ако не бях срещнал Хари Клифтън.
Години по-късно Хари щеше да твърди, че аз съм оформил целия му живот. Всъщност той спаси моя.
Първия път, когато срещнах младия Хари, той едва ли беше на повече от четири или пет.
— Влизай, момко — подканих го, когато го забелязах да пълзи към вагона на четири крака.
Той обаче незабавно скочи и избяга.
Следващата събота стигна дотам да надникне през прозореца ми. Опитах отново.
— Защо не влезеш, момчето ми? Няма да те ухапя — казах му, за да го окуража.
Този път той прие предложението ми и отвори вратата, но след като разменихме няколко думи, избяга отново. Толкова ли бях страшен?
На следващата сутрин не само отвори вратата, но и застана на една стъпка от прага, гледаше ме предизвикателно. Приказвахме си повече от час за всичко, от градския отбор по футбол до това защо змиите сменят кожите си и кой е построил висящия мост „Клифтън“, преди той да каже:
— Трябва да тръгвам, мистър Тар, мама ще ме чака за чая.
Този път не си тръгна тичешком, макар че се обърна няколко пъти назад.
След това Хари ми идваше на гости всяка събота, докато не започна да посещава началното училище „Мериууд“. Оттогава започна да се появява почти всяка сутрин. Нужно ми бе известно време да убедя момчето, че трябва да ходи на училище и да се научи да чете и пише. Честно казано, нямаше да успея да постигна дори това без помощта на мис Мънди, мистър Холкомби и енергичната майка на Хари. Нужен бе сериозен екип, който да накара Хари Клифтън да осъзнае потенциала си, и разбрах, че сме успели, когато той отново започна да ме посещава само в събота, тъй като през останалото време се подготвяше за кандидатстването за стипендия като хорист в „Сейнт Бийд“.