След като Хари започна в новото си училище, реших, че няма да го видя до коледната ваканция. За моя изненада обаче го видях да стои пред вратата ми малко преди единайсет вечерта още първия петък от срока.
Разказа ми, че избягал от „Сейнт Бийд“, защото някакъв префект (проклет да съм, ако помня името на гадината) го тормозел и той искал да избяга в морето. Подозирам, че ако го беше направил, един ден щеше да стане адмирал. За щастие обаче той се вслуша в съвета ми и на следващата сутрин се върна в училище навреме за закуска.
Тъй като преди винаги идваше при доковете със Стан Танкок, мина известно време, преди да си дам сметка, че Хари е момчето на Артър Клифтън. Веднъж той ме попита дали съм познавал баща му. Казах му, че съм го познавал и че е бил добър и почтен мъж, представил се доблестно във войната. Тогава той ме попита дали знам как е умрял. Отговорих, че не зная. Това бе единственият път, когато излъгах момчето. Нямах право да пренебрегна желанието на майка му.
Стоях на пристана, когато дойде новата смяна. Никой не ме поглеждаше, сякаш не съществувах — пък и зная, че някои от работниците си мислеха, че не съм с всичкия си. Не правех опити да разкрия заблудата им, тъй като така можех да изтърпявам присъдата си анонимно.
Артър Клифтън беше добър докер, един от най-добрите, и гледаше на работата си сериозно, за разлика от най-добрия си приятел Стан Танкок, чието първо пристанище на път към дома винаги бе „Свинята и свирката“. Имам предвид нощите, когато успяваше да стигне до дома си.
Видях как Клифтън влезе в корпуса на „Мейпъл Лийф“ да направи някакви последни проверки, преди заварчиците да запечатат двойното дъно. Вероятно резкият вой на сирената беше разсеял всички; едната смяна си тръгваше, другата застъпваше и заварчиците трябваше да започнат бързо, ако искаха да свършат работата си до края на работното време и да спечелят бонусите си. Никой не се замисли дали Клифтън е излязъл от двойното дъно. Аз също.
Всички приехме, че трябва да е чул сирената и е сред стотиците докери, излизащи през портала на път към домовете си. За разлика от шурея си, Клифтън рядко се отбиваше да пийне в „Свинята и свирката“, а предпочиташе да се прибере направо в дома си на Стил Хаус Лейн при жена си и детето си. Тогава още не познавах жена му и детето му и може би никога нямаше да се срещна с тях, ако онази нощ Артър Клифтън се беше прибрал у дома.
Втората смяна работеше с пълна сила, когато чух Танкок да реве с цяло гърло. Видях го да сочи корпуса на кораба, но Хаскинс, главният бригадир, просто му махна с ръка да се разкара, сякаш беше някаква досадна муха.
Щом разбра, че няма да стигне доникъде с Хаскинс, Танкок се спусна по мостчето и се затича по кея към Барингтън Хаус. Щом се сети накъде е тръгнал, Хаскинс се втурна след него и почти го настигна, когато работникът нахълта през летящите врати в щабквартирата на компанията.
За моя изненада няколко минути по-късно Танкок изтича отново навън; още повече се изненадах, когато след него се появиха Хаскинс и административният директор. Не можех да си представя какво би могло да накара мистър Хюго да напусне кабинета си след толкова кратък разговор със Стан Танкок.
Открих причината доста скоро, защото веднага щом пристигна при дока, мистър Хюго нареди всички да спрат работа, да оставят инструментите и да запазят мълчание, сякаш почитат паметта на падналите герои във войната. И наистина, минута по-късно Хаскинс нареди на всички да продължат работата си.
Едва тогава си дадох сметка, че Артър Клифтън може би все още се намира в двойното дъно. Но не можех да допусна, че някой може да е толкова коравосърдечен и да си тръгне, ако си е помислил дори за миг, че някой може да се е оказал в капан в стоманен гроб, създаден от самия него.
Когато заварчиците отново почнаха работа, мистър Хюго каза нещо на Танкок и докерът забърза към портала и изчезна. Погледнах да видя дали Хаскинс пак не хуква след него, но бригадирът явно бе по-загрижен да натиска хората си да работят здравата, за да наваксат изгубеното време, досущ като надзирател на приковани към греблата роби на галера. Малко след това мистър Хюго се качи в колата си и потегли към Барингтън Хаус.
Следващия път, когато погледнах през прозореца на вагона, видях Танкок да влиза тичешком през портала и да се насочва към сградата. Този път не излезе близо половин час, а когато най-сетне се появи, изглеждаше по-спокоен. Реших, че явно е намерил Клифтън и просто е отишъл да съобщи на мистър Хюго.