Погледнах към кабинета на мистър Хюго и го видях да стои до прозореца и да гледа след отдалечаващия се Танкок. Остана там, докато докерът не изчезна от поглед. Няколко минути по-късно мистър Хюго излезе от сградата, качи се в колата си и потегли.
Щях да забравя за случилото се, ако Артър Клифтън беше дошъл за сутрешната смяна. Той обаче не се появи. Никога вече.
На следващата сутрин един детектив инспектор, Блейкмор, ме посети във вагона ми. Често можеш да прецениш характера на човек по начина, по който се отнася с другите. Блейкмор бе един от редките хора, които могат да видят по-далеч от носа си.
— Казвате, че сте видели Станли Танкок да излиза от Барингтън Хаус вчера вечерта между седем и седем и трийсет, така ли?
— Да, видях го — потвърдих аз.
— Стори ли ви се да бърза, да е неспокоен или да се опитва да се измъкне незабелязано?
— Тъкмо обратното — отвърнах. — Направи ми впечатление, че изглежда много по-спокоен предвид обстоятелствата.
— Предвид обстоятелствата? — повтори Блейкмор.
— Само около час преди това той твърдеше, че приятелят му Артър Клифтън е останал в капан в двойното дъно на „Мейпъл Лийф“ и никой не иска да му помогне.
Блейкмор записа думите ми в бележника си.
— Имате ли представа къде е отишъл Танкок след това?
— Не — отговорих. — За последен път го видях да излиза през портала, прегърнал през рамо един от другарите си.
— Благодаря ви, сър — каза детектив инспекторът. — Много ми помогнахте.
От много време не бях чувал да се обръщат към мен със „сър“.
— Ще се съгласите ли в удобно за вас време да се явите в участъка и да дадете писмени показания?
— Предпочитам да не го правя, инспекторе — казах. — По лични причини. Но нямам нищо против да напиша показанията си и да ги вземете по всяко време, когато решите.
— Много мило от ваша страна, сър.
Детектив инспекторът отвори куфарчето си, изрови полицейски формуляр за показания и ми го подаде. После повдигна шапка и каза:
— Благодаря, сър, ще поддържаме връзка.
Повече не го видях.
След месец и половина Стан Танкок беше осъден на три години затвор за кражба, а мистър Хюго беше главен свидетел на обвинението. Присъствах на всяко заседание на съда и изобщо не се съмнявах кой от двамата е виновникът.
28.
— Опитай се да не забравяш, че спаси живота ми.
— През последните двайсет и шест години се опитвам да го забравя — напомни му Стария Джак.
— Но също така спаси живота на още двайсет и четирима земляци. Оставаш си герой в този град, а сякаш изобщо не го осъзнаваш. Така че трябва да попитам, Джак, колко още смяташ да се измъчваш?
— Докато не престана да виждам единайсетте души, които убих, така ясно, както ги виждам сега.
— Но ти просто изпълняваше дълга си — запротестира сър Уолтър.
— Така го виждах и аз тогава — призна Джак.
— И какво се е променило?
— Ако можех да отговоря на този въпрос, нямаше да водим този разговор — отвърна Джак.
— Но ти все още си способен да направиш толкова много за другите. Вземи, да речем, онзи твой млад приятел. Казваш ми, че продължава да бяга от училище, но не мислиш ли, че няма да те слуша с още по-голямо уважение, ако знае, че си капитан Джак Тарант от Глостърширския кралски полк и си награден с кръст „Виктория“?
— Със същия успех би могъл и да избяга — отвърна Джак. — Така или иначе, имам други планове за младия Хари Клифтън.
— Клифтън, Клифтън… — повтори сър Уолтър. — Защо това име ми звучи познато?
— Бащата на Хари беше затворен в двойното дъно на „Мейпъл Лийф“ и никой не му се притекъл…
— Аз пък чух друго — прекъсна го с променен тон сър Уолтър. — Казаха ми, че Клифтън напуснал съпругата си, защото била развалена жена, ще ме прощаваш за израза.
— В такъв случай са те подвели — каза Джак. — Защото аз мога да ти кажа, че мисис Клифтън е възхитителна и интелигентна жена и всеки мъж, на когото му се е усмихнал късметът да се ожени за нея, никога не би пожелал да я напусне.
Сър Уолтър изглеждаше искрено потресен и мина известно време, преди да заговори отново.
— Наистина ли вярваш в онази изсмукана от пръстите история, че Клифтън бил затворен в двойното дъно? — тихо попита той.
— Боя се, че да, Уолтър. Разбираш ли, бях свидетел на цялата случка.
— Но защо не каза нищо още тогава?
— Казах. Когато на следващия ден при мен дойде детектив инспектор Блейкмор, му разказах всичко, което съм видял, и по негова молба дадох писмени показания.