— И какъв е той?
— Има глас като на ангел.
— Но не е ангел — каза Стария Джак и се усмихна.
— Съгласен съм, но именно гласът може да се окаже най-добрият ни шанс да разбием защитата му.
— Какво имате предвид? — попита Стария Джак.
— Има вероятност да се изкуши да постъпи в хора на „Рождество Христово“. Така че ако успеете да го убедите да идва по-често в училище, ще мога да го науча да чете и пише, сигурен съм.
— Защо това е толкова важно за един хор?
— Задължително условие на църквата е и мис Мънди, която ръководи хора, отказва да прави изключения от правилото.
— В такъв случай от мен се иска само да се погрижа момчето да посещава часовете ви, така ли? — попита Стария Джак.
— Можете да направите и повече. Вие самият бихте могли да го обучавате в дните, в които не идва на училище.
— Но аз не съм квалифициран да обучавам деца.
— Хари Клифтън не се впечатлява от квалификациите, а и двамата знаем, че той ви слуша. Може би ще успеем да работим като екип.
— Но ако Хари разбере какво сме се наговорили, нито един от двама ни няма да го види отново.
— Колко добре го познавате само — с въздишка отбеляза учителят. — Просто ще трябва да се погрижим да не научи.
— Подозирам, че това може да се окаже сериозно предизвикателство, но съм склонен да опитам — рече Стария Джак.
— Благодаря ви, сър — каза мистър Холкомби. Помълча за момент и добави: — Питах се дали ще ми позволите да ви стисна ръката.
Стария Джак го погледна изненадано, но му подаде ръка. Ръкуваха се сърдечно.
— И ако позволите, за мен беше чест да се запознаем, капитан Тарант.
Стария Джак се ужаси.
— Откъде знаете…
— Баща ми има ваша снимка. Виси на стената на дневната ни.
— Но защо? — попита Стария Джак.
— Защото сте спасили живота му, сър.
През следващите няколко седмици посещенията на Хари при Стария Джак станаха по-редки и накрая двамата се срещаха само в събота сутринта. Стария Джак разбра, че мистър Холкомби явно е успял в плановете си, когато Хари го попита дали следващата неделя ще дойде в „Рождество Христово“ да го чуе как пее.
В неделя сутринта Стария Джак стана рано, използва личната тоалетна на сър Уолтър на петия етаж на Барингтън Хаус да вземе душ (наскоро появило се нововъведение) и дори подстрига брадата си, преди да облече другия костюм, който му бе дал старият му приятел.
Пристигна в „Рождество Христово“ точно преди началото на службата, промъкна се на задната редица и седна в края на скамейката. Забеляза мисис Клифтън на третия ред, заедно с възрастна двойка, най-вероятно майка й и баща й. Колкото до мис Мънди, нея можеше да разпознае и сред паство от хиляда души.
Мистър Холкомби не беше преувеличил качествата на гласа на Хари. По нищо не отстъпваше на най-добрите гласове, които Стария Тар бе слушал навремето в катедралата на Уелс. Веднага щом момчето отвори уста да запее „Води ме, Господи“, Стария Джак вече твърдо знаеше, че протежето му има изключителен талант.
След като преподобният Уотс благослови всички, Стария Джак се измъкна от църквата и бързо се върна на пристанището. Трябваше да чака до следващата събота, за да може да каже на момчето колко много му е харесало пеенето му.
Докато вървеше, си спомни укора на сър Уолтър. „Би могъл да направиш много повече за Хари, ако се откажеш от това самобичуване.“ Обмисли сериозно думите на приятеля си, но още не беше готов да се освободи от оковите на вината. Въпреки това познаваше един човек, който би могъл да промени живота на Хари — човек, който бе с него през онзи ужасен ден, човек, с когото не беше говорил вече повече от двайсет и пет години. Човек, преподаващ в училището, което осигуряваше хористи на „Сейнт Мери Редклиф“. За съжаление началното училище „Мериууд“ не попадаше сред източниците на годишни стипендианти, така че въпросният човек трябваше да бъде насочен в правилната посока.
Единствените опасения на Стария Джак бяха, че лейтенант Фробишър може и да не го помни.
29.
Стария Джак изчака Хюго да напусне Барингтън, но трябваше да мине още половин час, преди светлините в кабинета на мис Потс най-сетне да угаснат.
Излезе от вагона си и тръгна бавно към Барингтън Хаус. Ясно си даваше сметка, че разполага само с трийсетина минути преди идването на чистачките. Вмъкна се в неосветената сграда и се изкачи по стълбите до петия етаж; сър Уолтър си затваряше очите за посещенията му вече двайсет и пет години и той можеше като котка в тъмното да намери пътя до вратата с табелка „Административен директор“.