Никога не съм срещал човек, който да не харесва Хари; с едно изключение — баща ми, който дори не позволяваше името му да се споменава в къщата. Веднъж попитах майка си дали може да обясни каква е причината за лошото му отношение, но тя като че ли не знаеше повече от мен.
Реших да не повдигам въпроса пред стария, тъй като за мен самия не можеше да се каже, че съм увенчан с лаврови венци — едва не ме изключиха от „Сейнт Бийд“ за кражба (Бог знае как той успя да оправи това), а малко след това го разочаровах за втори път с неуспешното си кандидатстване в Итън. Тук също не може да се каже, че нямах вина. Казах на папа, че съм положил всички усилия на изпита, което си беше самата истина. Добре де, половината истина. Сигурно щеше да ми се размине, ако съзаклятникът ми си беше държал езика зад зъбите. Поне научих един прост урок — сключиш ли сделка с глупак, не се изненадвай, че се държи глупашки.
Съзаклятникът ми беше Пърси, синът на граф Брайдпорт. Той бе изправен пред по-голяма дилема от мен, тъй като в Итън се бяха обучавали седем поколения Брайдпорт и изглеждаше, че младият Пърси ще съсипе тази дълга и почитана традиция.
Итън е известен със склонността си да променя правилата, когато става въпрос за представители на аристокрацията, и от време на време допуска някое тъпо момче да помрачи бляскавите му порти. Именно това бе основната причина да избера Пърси за малката ми хитрина. Веднъж случайно чух как Фроб изтърси: „Ако Брайдпорт беше мъничко по-умен, можеше да мине за бавноразвиващ се“ и разбрах, че вече не е нужно да се оглеждам за съучастници.
Пърси желаеше да бъде приет в Итън толкова отчаяно, колкото аз исках да не бъда, така че виждах в това нещо повече от възможност и двамата да постигнем целите си.
Не споделих плана си с Хари и Дийкинс. Хари със сигурност нямаше да го одобри, нали си е честен и морален. Дийкинс пък изобщо нямаше да разбере защо някой ще иска да се провали на изпит.
В деня преди провеждането на изпита баща ми ме откара в Итън с лъскавото си ново „Бугати“, което можеше да вдига 160 км/ч и го доказа, когато излязохме на А1. Пренощувахме в „Суон Армс“, същия хотел, в който беше отседнал и той преди двайсет години, когато бе кандидатствал. По време на вечерята папа толкова ясно ми даде да разбера колко много иска да вляза в Итън, че ме загриза съвестта и едва не промених решението си в последния момент, но бях дал дума на Пърси Брайдпорт и не можех да не я удържа.
Двамата с Пърси си бяхме стиснали ръцете в „Сейнт Бийд“ и се бяхме разбрали на влизане в залата за изпити да си сменим имената. Доста ми хареса да се обръщат с мен с „милорд“, пък било то и само за няколко часа.
Изпитът не беше така труден като онзи, който бях положил в Бристолската гимназия две седмици по-рано, и смятах, че съм направил повече от достатъчно, за да може Пърси да се върне в Итън през септември. Все пак въпросите бяха достатъчно трудни, за да съм сигурен, че Негово Благородие няма да ме подведе.
След като предадохме листата си и си върнахме истинските самоличности, отидох с татко на чай в Уиндзор. Когато той ме попита как съм се представил, му казах, че съм направил всичко по силите си. Това, изглежда, го задоволи и той дори започна да се отпуска, което само ме накара да се почувствам още по-виновен. Обратното пътуване до Бристол не ме радваше и се почувствах още по-зле, когато се прибрах у дома и майка ми ми зададе същия въпрос.
Десет дни по-късно получих от Итън писмото, започващо със „Със съжаление трябва да ви съобщим…“. Бях постигнал едва 32 процента. Пърси беше изкарал 56 процента и му бе предложено място, което беше довело баща му във възторг и бе вкарало Фроб в дълбоко недоумение.
Всичко щеше да мине по мед и масло, ако Пърси не беше разказал на някакъв приятел как е влязъл в Итън. Приятелят казал на друг приятел, той на трети, който пък разказал на бащата на Пърси. Граф Брайдпорт, бидейки почтен джентълмен, незабавно съобщил на директора на Итън. Това доведе до изключването на Пърси още преди да стъпи в училището. Ако не беше личната намеса на Фроб, мен ме очакваше същата съдба в Бристолската гимназия.
Баща ми се опита да убеди директора на Итън, че става въпрос просто за техническа грешка и че тъй като аз съм изкарал 56 процента на изпитите, следва да бъда записан на мястото на Брайдпорт. Тази негова логика беше отхвърлена, тъй като Итън нямаше нужда от нов павилион за крикет. Така през първия учебен ден надлежно се явих в Бристолската гимназия.