— Но ти си най-добрият ми приятел — примоли се Джайлс. — Ако не ми помогнеш, към кого другиго да се обърна?
— Защо не опиташ Паулина Боргезе? Съмнява ме да има някакви планове за вечерта.
— Трябва само да я заведеш на вечеря и да се погрижиш да си е легнала в десет.
— Ще ме прощаваш, Джайлс, но си мислех, че си дошъл в Рим да вечеряш с мен.
— Ще ти дам хиляда лирети, ако ми я разкараш от главата. А утре можем да закусим в хотела ми.
— Не можеш да ме подкупиш така лесно.
— И освен това — изигра коза си Джайлс, — ще ти дам и плочата си на „Бохеми“ с Карузо.
Хари се обърна и видя някакво момиче, застанало до рамото му.
— Между другото — продължи Джайлс, — ето я и Ема.
— Здравей — каза й Хари и отново се обърна към Джайлс. — Добре, разбира се.
На следващата сутрин Хари отиде на закуска в хотел „Плаза“ при Джайлс и приятелят му го посрещна с онази безсрамна усмивка, която обикновено цъфваше на лицето му, когато отбелязваше сто точки.
— Е, как беше Катерина? — попита Хари, без да иска да чуе отговора му.
— Надхвърли и най-лудите ми мечти.
Хари се канеше да го разпита по-подробно, когато до масата се появи сервитьор.
— Cappuccino, per favore — каза Хари и пак се обърна към приятеля си. — И докъде ти позволи да стигнеш?
— От — до — отвърна Джайлс.
Ченето на Хари увисна.
— Да не би да… — успя да каже накрая.
— Какво да?
— Да не би да… — опита отново Хари.
— Да?
— Да не би да си я видял гола?
— Да, разбира се.
— Цялата?
— Естествено — отвърна Джайлс, докато пред Хари поставяха чаша кафе.
— От кръста нагоре и… надолу?
— Всичко — каза Джайлс. — Имам предвид наистина всичко.
— Докосна ли гърдите й?
— Всъщност смуках зърната й — отвърна Джайлс и отпи от кафето си.
— Какво си правил?!
— Чу ме — отсече Джайлс.
— А дали, така де, дали…
— Да.
— Колко пъти?
— Изгубих им бройката — отвърна Джайлс. — Беше ненаситна. Седем, може би осем пъти. Направо не ме остави да заспя. Още щях да съм с нея, ако в десет сутринта не трябваше да е във Ватиканския музей, за да чете лекции на поредната шайка пикльовци.
— Ами ако е забременяла? — попита Хари.
— Не бъди толкова наивен, Хари. Не забравяй все пак, че е италианка. — Отпи още глътка кафе и попита: — А сестра ми как се държа?
— Храната беше великолепна, а освен това ми дължиш плочата на Карузо.
— Толкова зле ли беше? Е, не може всички да са победители…
Никой от двамата не забеляза Ема да влиза в ресторанта, докато не се озова до тях. Хари скочи, предложи й мястото си и каза малко притеснено:
— Съжалявам, но се налага да тръгвам. В десет трябва да съм във Ватиканския музей.
— Целувки на Катерина! — извика Джайлс, докато Хари се изнасяше почти тичешком навън.
Джайлс го изчака да изчезне от поглед и се обърна към сестра си.
— Е, как мина вечерта?
— Можеше да е и по-зле — отвърна тя и си взе кроасан. — Малко сериозен си пада, а?
— Трябва да те запозная с Дийкинс.
Ема се разсмя.
— Е, поне храната я биваше. И не забравяй, грамофонът ти вече е мой.
37.
По-късно Джайлс описа тази вечер като най-паметната в живота му — и все поради погрешни причини.
Годишното представление беше едно от основните събития в живота на Бристолската гимназия, до голяма степен поради факта, че градът се славеше с чудесната си театрална традиция, а 1937 се очертаваше изключително плодотворна година.
Училището, подобно на много други по цялата страна, представи една от творбите на Шекспир, които същата година можеха да се паднат на изпитите. Изборът беше между „Ромео и Жулиета“ и „Сън в лятна нощ“. Д-р Паджет предпочете трагедията пред комедията, донякъде и защото разполагаше с Ромео, но не и с Кросното.
За първи път в историята на училището за женските роли бяха поканени младите госпожици от „Ред Мейдс“ от другия край на града, но не преди да се проведат няколко обсъждания с директорката мис Уеб, която бе настояла за определянето на основни правила, за чието спазване трябваше да се погрижи главната наставница.
Пиесата щеше да се играе три последователни вечери през последната седмица на срока. Както винаги, билетите за галапредставлението в събота се продадоха първи на бившите ученици и на родителите на актьорите.