Изведнъж Господин Н. си представя ясно цялата сцена между двамата. С едно отклонение. Тялото на жената, голо в средата на стаята, е младо и красиво, срещу нея е г-н А., само че на сегашната възраст, грохнало старче, торба кокали. Изведнъж онези остри киселини се завръщат, цялата онази погнуса, която съвсем не беше метафизическа, напротив, имаше физическо и дори физиологическо измерение. Стомахът му гори, сякаш някой налива оцет вътре.
Съжалявам, казва г-н А., стои вцепенен и чака какво ще каже Господин Н. Каквото и да е, то ще е краят на тази история.
Господин Н. не казва нищо. На него само ужасно му се повръща. Киселините са се завърнали, тялото си е спомнило и се е погнусило. Прибира снимката, става и тръгва. Ако това беше филм, на фона на празния екран, докато текат надписите, щеше да се чуе изстрел.
Следобедът на света е. Един мъж върви по тротоара от сенчестата страна на улицата. На всичко отгоре е август – следобедът на годината. Слънцето минава през листата на дърветата и хвърля шарена сянка по плочките. Нищо друго няма, къщите почиват с напечени стени, някъде през отворен прозорец се чува да свири забравено радио. Сцената е изчистена, почти филмова. Отсреща се появява жена, спира до мъжа, двамата са в сянката. (Нещо такова е абсолютното минало – следобедът на света, скривалище в сянката на дърво.) Малко по-нататък, невидим за тях, един мъж стои и ги снима. Снимката е почти художествена, хванала е ясно сенките на листата по тротоара и по телата на двамата, наклонената фигура на жената и пустотата на следобедната улица. Всичко, което има да се случва след тази снимка, още не се е случило.
Мъжът от снимката сега държи себе си и жената в ръцете си. От двойката под дървото е останал само той. И фотографът. Той е и единственият, който няма да забрави сцената до последно. Защото тази история, припомнил си е, докато разказва, е единствената в плоския му живот. Тази, също единствена, жена (изчезнала при неизяснени обстоятелства) го преследва оттогава, заедно с този мъж, който стои тук безпаметен. Това преследване някои наричат вина. Но като повечето останали, г-н А. до последно няма да намери думата.
21
ЕТАЖИ НА МИНАЛОТО
Година преди историята с Господин Н. нещата с клиниката в Цюрих бяха потръгнали доста добре дори за очакванията ни. Гаустин държеше вече целия горен етаж на сградата, където можеше да се развият всякакви варианти на 60-те. Не след дълго самата Геронтопсихиатрия, която беше собственик, ни покани да развием терапията и в техните отделения, така че практически имахме свободата да разполагаме с цялата сграда. Започнахме да откриваме стаи за минало и малки клиники в няколко други държави, включително България.
Алцхаймер и изобщо загубата на памет се превръщаше в най-бързо разпространяващата се болест. Според статистиките на всеки три секунди някой в света развива деменция. Само регистрираните случаи бяха над 50 милиона, до 30 години щяха да се утроят. С растящата продължителност на живота това беше неизбежно. Всички остаряваха, възрастни мъже водеха под ръка жените си тук, или обратното, старици с дискретни диаманти довеждаха спътника си, който се усмихваше неловко и питаше в кой град са сега. Случваше се синовете или дъщерите да докарат и двамата си родители, хванати за ръка, вече непомнещи лицата на собствените си деца. Идваха за няколко часа, за следобед в апартамента на младостта си. Влизаха като у дома си. Тук трябваше да е сервизът за чай, винаги го държа тук… Сядаха на фотьойлите, разглеждаха албумите с черно-бели снимки, внезапно се „разпознаваха“ на някои от тях. Понякога придружителите носеха собствените им стари албуми, които предварително оставяхме на масичката. Имаше и хора, които само правеха крачка в някаква посока и се връщаха в средата точно под полилея.
Един старец, когото водеха често, обичаше да се крие зад пердето. Стоеше там като остаряло момче, което играе на криеница, но играта се е проточила, другите деца са се отказали, отишли са си по къщите, остарели са. И никой не идва да го търси. А той стои там зад пердето и наднича плахо да види защо се бавят. Най-страшното на тази криеница беше да разбереш, че никой вече не те търси. Слава богу, струва ми се, той нямаше да го разбере.
Всъщност тялото ни се оказва милостиво по природа – накрая малко амнезия вместо анестезия. Паметта, която ни напуска, ни оставя да си поиграем за последно във вечните поля на детството. Няколко измолени, айде още пет, минути като едно време пред вкъщи. Преди да ни повикат за последно.