Дойде при мен една нощ по никое време, затвори вратата, не поиска да седне. Джон Ленън ще бъде убит, каза бързо. И то съвсем скоро. Беше истински разтревожен, така и не можа да обясни сънувал ли е. Някакъв луд ще го застреля, дори видях лицето му. Докато се прибира, на входа пред Дакота Билдинг. Това трябва да се съобщи веднага на полицията. Той трябва да се махне оттам.
Не знаех как да реагирам. Дали беше внезапен проблясък на паметта (значи терапията работеше!), или беше пробив на информация отвън? Обещах, че още сутринта ще звънна в полицията. Поговорихме малко и го придружих до стаята му.
На другата сутрин Бегача беше изчезнал.
Селището е с дискретна, но сериозна охрана. Не заради друго, а защото губещите паметта си губят ориентация, стават лесна жертва на произшествия вън от защитената зона. Бегача беше още във форма, от охраната казаха, че само са видели в последния момент как се прехвърлил през оградата и изчезнал.
Бягството на пациент е извънредно и неприятно за всички събитие. Най-вече заради опасността за живота му. В конкретния случай прескачаш не само една ограда, а и 30-40 години. Не се знае как ще се отрази този сблъсък с една друга реалност. Освен това евентуален инцидент можеше да доведе до разследване и затваряне на селището, до поредни разправии в гилдията за целесъобразността на тази терапия, имаме ли право на тази „синхронизация“ между вътрешно и реално време и пр.
Всички полицаи в района бяха предупредени за случилото се и помолени да бъдат много внимателни като с пациент, който „обитава“ друго време. Разигравах всякакви сцени в главата си, докато и аз обикалях близкия град да го търся. Представях си как спира първия полицай и му съобщава с цялата си тревожност, че трябва веднага да се предупреди ФБР и полицията в Ню Йорк. Защо, пита полицаят. Имам тайно съобщение, ще убият Джон Ленън, може би убиецът вече е тръгнал. Така ли, ще каже нехайно полицаят с полицейско чувство за хумор, не си ли малко закъснял, братко. Ама… как така, убиха ли го вече, няма да си го простя, ще простене Бегача.
Не бих искал да му причиняват това.
Слава богу, всичко приключи бързо и по най-добрия начин. Бегача, когото от този момент щяхме да наричаме Беглеца, се лутал няколко часа из близкия град (боях се, че ще търси направо летище и самолет за Ню Йорк), после открил полицейското управление, където вече знаеха за инцидента, поискал да говори с шефа, оня го изслушал внимателно, записал си, казал, че веднага ще задейства системата, и пред него вдигнал слушалката да говори директно с централата на ФБР. После му предложил да го придружат обратно до селището с най-хубавата (цивилна) кола на управлението.
Не знаех как да подходя към Беглеца, той се беше върнал от „другия“ свят, беше смесил времена. В такъв случай терапията вероятно трябваше да бъде прекратена и да излезе оттук. Или може би сам щеше да го поиска. Представих си как разказва на всички, че истинското време тече навън, а тук им пробутват някакво минало на старо. При постъпването си в селището пациентите (поне тези в по-ранен етап на заболяването) и техните близки знаеха, че това е същността на терапията. И все пак за чистотата на опита беше по-добре да не влизат частици от друга реалност. Средата трябваше да остане асептична откъм примеси на други времена.
Това, което направи Беглеца след завръщането си, беше съвсем неочаквано. Слушах го как след вечеря разказва, че отвън в града всички са подложени на експеримент. Разиграват им някакво бъдеще, пичове… Вървят едни хора с шнурове в ушите и малки телевизорчета в ръцете и не поглеждат встрани, заболи очи в тях. Или снимат страшно скъп фантастичен филм, или изпробват какво ще бъде след 50 години. Това беше изводът на Беглеца, огласен публично. Бил чел скоро в „Тайм“ някакви прогнози и сега сигурно експериментират по тях. Ама толкова е изкуствено всичко, че никой няма да им се върже. Добре че са ги оградили от нас, завърши той.
Не се притеснявайте, каза ми после, не съм казал на никого от тези навън коя година е, да не им развалям експеримента.
После се извини, че е създал главоболия, попита ме вярвам ли, че ще се задействат сериозно за Джон и ще го опазят.
Помислих малко и казах – да. Имаше цяла година, докато вестниците ме опровергаят.