Извън индивидуалните диагнози се наблюдава тенденция към колективен страх или отказ от бъдеще, футурофобия.
Последици от синдрома – меланхолия, безразличие или силно вкопчване в миналото и идеализиране на събития, случили се по различен начин или най-често неслучвали се. В сравнение с миналото, настоящето рязко се обезцветява, пациенти твърдят, че виждат буквално в черно-бяло, докато спомените им за миналото са винаги цветни, макар и в по-бледи полароидни цветове. Често пребиваване в алтернативно, измислено всекидневие.
(Гаустин, „Нови и предстоящи диагнози“)
11
Да, референдумът за минало беше радикална идея и всеки таеше своите надежди зад нея. За Гаустин това, разбира се, беше страст. Толкова просто изглеждаше. Това, което важеше за отделния човек в клиниката, сега беше в сила за всички, за едно цяло общество, ако още можем да ползваме това понятие.
За мъжете в синьо течеше финалната секунда, преди да се е задействала верижната реакция на разпад.
За останалия свят? Ако референдумът се окаже успешен и нещата потръгнат, опитът можеше да бъде използван, ако не – така им се пада на европейците, и без това бяха твърде надути последните двайсетина века…
Европа вече не беше центърът на света и беше достатъчно интелигентна да го разбере. В подобно узнаване, независимо дали е за човек, държава или континент, винаги има нещо трагично. Освен това идва обикновено в една по-късна възраст, когато не може да се направи много. Но поне може да се опита.
12
Един ден Гаустин ми се обади да мина през клиниката.
Вървях към Хелиосщрасе. Априлското слънце грееше меко, без да топли. Тук-там някои дървета бяха започнали да цъфтят. Една тънка миризма на пръст и обор се просмукваше дори тук, в града. Така миришеше някога на село, когато дядо ми хвърляше тор от обора върху градината пред вкъщи. Никога по-късно тази миризма не се повтори, всички вече хвърляха изкуствен тор, пръстта миришеше на пеницилин. И сега миризмата на естествен тор тук ме връщаше… там, 40 години назад и 2000 километра на изток. Швейцария беше идеалното българско село от моето детство, такова, каквото никога не е съществувало.
На поляната пред клиниката късните зюмбюли грееха в розово и синьо, нарцисите суетно се поклащаха на лекия ветрец, идващ откъм езерото. Харесвам това предмайско смълчаване, преди всичко да се разцвърчи, разжужи и полудее от цветове.
Но незабравките, пръснати из поляната пред клиниката, бяха най-впечатляващи. Точно тук незабравки. (С изненада и леко огорчение открих, че латинското име на това ситно цвете съвсем не беше толкова романтично – Myosotis, което буквално означаваше „миши уши“.) Предпочитах легендата, според която Флора, богинята на цветята, раздавайки имена на различните растения, подминала това скромно синьо цвете и зад гърба си чула тих глас: „Не ме забравяй! Не ме забравяй!“. Флора го погледнала и го нарекла незабравка, дарявайки му способността да навява на хората спомени. Някъде четох, че цветът на незабравката лекува тъга или, казано по-официално, има антидепресивен ефект. Освен това семената й могат да престоят в почвата трийсет години и да покълнат едва когато се появят условия за това. Това цвете помни себе си в продължение на трийсет години.
Влязох в клиниката. Гаустин ме беше поканил в 40-те, на първия етаж. Пиеше калвадос и пушеше някакви трофейни немски цигари. На стената висеше стара фронтова карта, където с флагчета бяха отбелязани движенията на различните армии. Върху голяма тежка маса в потъмняло вишнево стояха наредени няколко детайлно изработени прототипа на „Спитфайър“, любимия на кралските военновъздушни сили моноплан от 40-те, бърз и издръжлив. Един „Месершмит“ и един „Хърикейн“ им правеха компания. Стояха изящно, на поставка, сякаш току-що върнали се от битка. Гаустин беше облечен в зелена военна риза с навити ръкави, приличаше на английски офицер, отговорен за десанта в Нормандия, който тъкмо е разбрал, че очакваните метеорологични условия рязко са се променили. Виждах го за първи път в униформа. Разбира се, обяснението би могло да бъде, че не трябва да нарушава атмосферата на десетилетието.
Изпитах чувството, че с мъка се концентрира, като човек, който се опитва да излезе от реката на друго време (няколко пъти съм забелязвал това усилие и преди). Само след седмица започваше референдумът. Знаеше, че се готвя да замина за България, той самият настоя за това. Каза ми, че иска да се оттегли за малко през това време, че ще наблюдава отдалеч. Изведнъж отново ми заприлича силно на онзи млад мъж, когото срещнах преди 30 години, същото усещане за друго време и непринадлежност. Стори ми се, че върви бавно към своята 1939-а, където беше изчезнал тогава. Разменихме още няколко думи, разбрахме се, че като мине всичко, ще се видим. В шест преди войната, нали, пошегувах се аз. (Не знам защо казах „преди“, при добрия войник Швейк беше „след“.) Обърна се рязко, изгледа ме втренчено в продължение на минута. Тъй вярно, в шест преди войната…, изрече, натъртвайки на „преди“.