Не открих отговор този следобед, само късна, но поносима тъга и хладен априлски въздух. За миг ми се прииска да се обадя на онова момиче. После си я представих – с две деца и мъж; жена, която отдавна е забутала нашата история някъде в горния рафт на кухнята, между празните бурканчета с подправки и тетрадката с рецепти от майка си. Всъщност какво щях да търся от нея – реконструкция, възстановка, припомняне? Да си припомня какво – убегливия цвят на очите ѝ? Или желанието беше по-егоцентрично – да се уверя, че ме е имало, да ми разкаже какво ни се беше случило, два-три спомена, не повече. Да върне на паметта ми няколкото разходки, думи, на какво се смеехме тогава. Сувенирът на миналото. Тъмните входове, по които се криехме. Паркът. Веднъж зад паметника на… на кого беше? Градът изведнъж се преобразува, има друга топография за любовниците… Съчинихме си квартира, която не съществуваше. Представяхме си какво ни се случва там, как се прибираме в нея. Вчера минах оттам, пишеше тя на старата ми нокия, и си забравих пуловера. Нека стои там и ти напомня за мен. Поля ли орхидеята? Много са капризни. Сами сме с котката, идвай си…
Дали човек може да се събира по този начин, на части, през спомените на другите и какво би се получило накрая, какво франкенщайновско чудовище на миналото би излязло от всичко това? Нещо, слепено от абсолютно несъвместими спомени и представи на толкова много хора.
…Ами ти непрекъснато се смееше… Голям темерут беше, понякога с дни не обелваше дума (това е жена ми, познавам гласа ѝ)… Беше толкова мил, толкова, как да кажа… романтичен, лежахме на пейките и си представяхме как сме станали на по сто години, като костенурки, и пак сме заедно, в една къща със светлосини капандури, на морето… Леле, как псуваше, да не си наблизо, като побеснееш… Слаб, слаб… Натежа доста… Все те карах да не вървиш толкова бързо… Куцаше… Висок… Прегърбен… И като ти видя сините очи… пъстри или зелени, сменяха си цвета според сезона… с червеното яке… Онова зелено кожено яке… Непрекъснато забравяше имена и веднъж… Винаги някаква цигара дими в ръката ти… Не мога да си представя, че си пушил… Имаше няколко думи, които не помнеше, и като разказваш и запецнеш нещо, ти ги изброявах… Разсеян, много разсеян… Човек, който не си губи времето… Тогава видя някаква книга на леглото ми, още първата вечер, тъкмо се събличахме, обърна се и каза, а, не, тръгвам си, не мога да спя с някого, който чете Коелю, а то беше съвсем друг, португалец, с близко име, и много се смяхме тогава… Беше нежен… Малко груб в леглото… Много хубаво си говорехме после…
Всичко това аз ли съм?
4
Има нещо, има тъга и тяга, които, вместо да отслабват, сякаш се засилват с годините. И то сигурно е свързано с все по-бързото опразване на стаите на паметта ми. Един, който отваря врата след врата, минавайки от стая в стая, с надеждата, надежда и страх, да срещне в една от тях самия себе си – там, където още е цял.
Не е ли тази тяга по миналото в крайна сметка опит да се стигне до онова здраво място, колкото и назад да е то, където нещата са още цели, мирише на трева, гледаш от упор розата и нейния лабиринт. Казвам място, а то е време, място във времето. Един съвет от мен, никога, никога не посещавайте след дълго отсъствие мястото, което сте оставили като деца. То е подменено, изпразнено от време, напуснато, призрачно.
Там. Няма. Нищо.
Един човек тръгва да събира себе си, връщайки се на местата, където е бил дете и е пораснал. Намира предварително адресите на всички момичета и жени, в които е бил влюбен от детската градина насам. Нищо няма да иска от тях, само да ги види, да им каже, че ги е носил цял живот в главата си (искаше да каже сърцето си, но му се стори сантиментално) и само те са останали накрая. Лекарите му дават два-три месеца, не повече. Той скъпернически ги разбива в дни и часове, както разваляш едри монети на стотинки. Струва му се, че така стават повече. Има още три месеца, което означава поне 91 следобеда, той обича следобедите и… умножено по 24, значи към 2184 часа. Все още му се виждат малко, затова умножава по 60, после тегли чертата, над 130 000 минути. Така е по-добре, никога не се е чувствал такъв богаташ, може да ги похарчи до последната минута. Пътува цял ден с автобуса до градчето. Къщата, в която е живял, вече я няма. Повечето от другите адреси са сменени. Момичетата отдавна са станали жени, омъжили са се за други, ужас. Кой знае защо той си мисли, че те ще кървят там зарязани в средата на връзката им и все така ще копнеят по него като Чехови героини.