Рискува е точно казано, отвръщам. Приказваш като някой, който само трябва да помогне на по-слабите. По-слабите обаче сме ти и аз, нещата са се обърнали, айде виж го най-сетне. И на онези с голите глави хич не им дреме, че някакви с очилца са снизходили да си говорят с тях.
Не си тук постоянно и не можеш да приказваш така, отсича К.
Върви на скарване, като в добрите стари времена.
Чакай малко… Ами ако не искат да ни чуят, какво правим… Иди да говориш за либералния дискурс… Ами те само ще ти се изхилят, ще ти свалят очилата, ще ги стъпчат и ще те бутнат да ходиш сам в тъмното, в най-добрия случай. Или ще те млатят с дискурса по главата, докато си търсиш очилата. Разбирам, че прекалявам, К. млъква и някак неволно вдига ръка към главата си, сякаш за да провери дали очилата му са още там. Не ме знае такъв, но съм натрупал много мълчание и няколко ракии. Какво дава националната държава? Дава ти сигурност, че знаеш кой си, че те има сред други, които са като теб, говорят същия език и помнят същите неща – от Хан Аспарух до вкуса на бисквитите „Златна есен“. И в същото време имат обща деменция за други неща. Вече не помня кой казваше, че нацията е група хора, които са се разбрали да помнят и да забравят едни и същи неща.
Ренан, още в XIX век, преподавал съм ви го, вмята К.
Добре, какво става сега, като Европа се раздели на различни времена? Национализмът е така или иначе териториален, територията е свещена. Какво става, ако му се издърпа това килимче изпод краката? Няма обща територия, на нейно място идва общо време.
Въпросът е можем ли го този избор, готови ли сме, промърморва К. Впрочем какво мислиш за цялата тази работа с референдума, изведнъж ме поглежда остро над очилата по неговия начин.
Вечерният вятър разгръща салфетките, масата е отрупана с чаши и неприбрани още чинии. И насред целия този куп изведнъж, кой знае защо, си спомням онази далечна вечер от края на 80-те, семинара край морето, сякаш от друг живот (К. също беше тогава на масата). И малката порцеланова чинийка, която минаваше изящно над главите ни, със сметанката за Гаустин.
Не знам, отвърнах, вече не знам.
И аз нищо не разбирам, казва К.
Давам си сметка, че никога не съм чувал точно този израз, произнесен от него. Нещата явно не са наред, щом най-категоричният човек, когото познавам, клати несигурно глава.
Някъде зад нас се чуват гърмежи… после един тройно разцъфнал в бяло-зелено-червено фойерверк увисва за секунди отгоре ни.
Репетират за утре, казва К. Да се махаме.
Моят някогашен приятел, младши асистент, сега професор, Кафка. Чувствам го по-близък откогато и да било, по начина, по който човек изведнъж чувства близък озовалия се до него по време на бедствие. Звездите над нас светят по кантиански хладно, а моралният закон се търкаля някъде по улиците. Долу работниците продължават да строят мавзолея на Георги Димитров с някакви леки материали и сигурно до сутринта ще са готови. (Все пак през 1949 г. го бяха вдигнали с истински непробиваем цимент само за шест дни. После през 1999-а трябваха седем, за да го разрушат.)
Минавайки край тях, К. не се сдържа и подвиква: Момчета, а кого ще полагаме вътре?
Няколко от работниците се обръщат, поглеждат го заканително, но не казват нищо. Като отминаваме, зад гърба ни ясно се чува: Гледай само да не си ти.
10
МАНИФЕСТАЦИЯТА
Събудих се на другата сутрин с главоболието на Одън от 1 септември 1939-а. Беше неделя, 1 май. Идеален ден за манифестация и въстание. За Соца – Ден на труда, а за Юнаците – Избухването на Априлското въстание. Митинги на двете най-големи сили, само седмица преди референдума.
Реших, че трябва да взема участие и в двата, да вляза под прикритие като симпатизант и участник, за да имам съвсем автентичен опит отвътре и да има какво да разказвам после на Гаустин. Не беше трудно да си набавя и двата костюма. Костюмът беше пропуск, паспорт, членска книжка. Движенията си бяха отворили собствени щандове и продаваха със специална отстъпка. Изобщо шиенето на униформи беше се превърнало в един от най-печелившите бизнеси в страната.
Може да е странно, но шивачите бяха привилегирована класа през соца. Помня как, когато упражняването на частни професии беше под възбрана, в приземните стаички само на нашата махала светеха няколко шивашки прозорчета. Ходехме там, водени от майките си, да ни вземат мярка за костюм. Шивачът (сякаш по природа плешив, с рядка коса на тила, кръгли очилца, мустак и лъскави ръкавели, истински буржоазен тип) налагаше плата върху мен, драскаше тук-там с креда, на втората и третата проба виждах как този плат се оформя в крачоли и ръкави, които висяха върху мършавото ми тяло, забодени с карфици. Имах страх от тези карфици. Като Исусчо на кръста си, мойто момче, смееше се шивачът, отстъпваше крачка назад, примижавайки с очи, айде изправи гърба, виж какъв хубав ерген ще станеш.