Все едно, нямаше гражданска война по време на референдума, както прогнозираха някои наблюдатели (подкрепата за Франко се оказа под очакваната) и Испания се връщаше щастливо във фиестата на 80-те.
Веднъж попаднах в Мадрид, към края на един топъл септември, след полунощ, на площад, претъпкан с млади хора, пиячи на бира, гълтачи на огън, пушачи на трева, дрънкачи на китари, заливащи се от смях компании… Сцена, която щеше да стои добре поне в няколко века. Прибирайки се късно през нощта, зърнах из страничните улички спокойно пикаещи момчета и момичета, директно на тротоара между колите. Така миришеше Мадрид, на бира и урина, и в тази миризма имаше радост.
Португалия по аналогия след един дълъг студен режим, приключил с Революцията на карамфилите, щеше да избере средата на 70-те за ново начало, докато беше живо още пиянството от 1974-та. Но и докато споменът за Estado Novo, Салазар и наследника му Каетано беше още топъл и можеше да бъде вписан в нещастието да си португалец. Мит, който сплотяваше няколко века след Великите географски открития, и още по-здраво след Великите изгубвания на новооткритите земи.
Спомням си, че като деца играехме на „Държави“. Начертава се кръг, всеки си избира държава чрез специална броилка (О-о-о, кълбото се върти, коя страна избираш първи ти….), викаме „Да бий, да бий…“ Франция например. Всички се разтичват, а Франция крещи „Стоп“ и трябва да каже с колко крачки ще стигне до някоя от другите държави. Ако уцели разстоянието, си присвоява чуждата територия. Крачките бяха различни по големина – великански, човешки, миши, мравешки и не помня още какви. Семпла игра, в която като че ли най-важно беше коя държава ще си избереш. Всички се бутахме да изберем Италия, Германия, Франция, САЩ и дори Чужбина. Момичето, в което тайно бях влюбен, винаги избираше Португалия. Аз съответно Испания, за да съм близо до нея. И без това Португалия нямаше други съседи и това географско местоположение ме спасяваше от неизбежната ревност. Сега си спомням колко й отиваше тази страна.
Какво знаехме за нея? Беше на самия ръб на Европа, малка, притисната до стената на океана. Една с нищо незабележима страна. Дали все пак тя не я избираше заради тайнственото и звучащо като портокал име? Бях убеден, че портокалите живеят основно там, в Португалия. И понеже е толкова далече, рядко стигат дотук. Някой ги изяжда по дългия път, защото не може да устои на изкушението, най-вероятно самите преносвачи. Не ги обвинявах, аз също не бих устоял.
Портокалия Португалова, така я наричах. Само това име е останало в паметта ми.
5
За разлика от Испания и Португалия, на Швеция например й беше далеч по-трудно да избере щастливото си време за връщане поради наличието на малко нещастни десетилетия, което даваше възможност за твърде широк избор.
Е, първите петнайсетина години на века можеха спокойно да се изключат поради безработицата, дошла от резкия прираст на населението, който някои историци обясняваха с ваксините и картофите. После – след двете големи войни и един добре осребрен неутралитет – всичко си дошло на мястото. Онова, което разсипало континента, било добро за страната. Винаги ще има нужда от здрава шведска стомана и машинни части, особено по време на война. Това обясняваше факта, че в навечерието на референдума за първи път измежду всички останали страни тук на сцената се появи движение, свързано с 40-те, което при това набра популярност. Някой услужливо беше извадил откъси от дневника на Астрид Линдгрен, където късо и точно се изброяваше какво може да се намери на коледната трапеза в онези военни години: бут шунка, тежащ 3.5 килограма, домашно приготвен пастет, печено телешко, пушена змиорка, еленско месо, или разменените семейни подаръци за Коледата на 1944 г.: анорак, ски обувки, жилетка, бял вълнен шал, два чифта долни гащи (всяка година му подарявам такива), бутонели, ежедневни панталони, верижка за своя часовник, книги, плисирана сива пола, тъмносиня жилетка, чорапи, книги, пъзел, много хубав будилник, четка за баня, марципаново прасенце…
Не знам защо това марципаново прасенце така ми влезе в главата, а явно и на шведските журналисти. Швеция не е марципаново прасенце по време на война, издигаха лозунг протестиращите срещу това движение. Охолството беше факт, но разбира се, проблемът с чувството за вина стоеше. Може ли човек да бъде щастлив и сит посред преизподнята наоколо. В крайна сметка социологията отреди на 40-те един не толкова висок процент, който ги пращаше на пето или шесто място в класацията без практически шанс за успех. Но самият факт, че призракът на военните години се появи като възможност, беше достатъчно стряскащ.