Така е, но парите отиваха в банките, а хората си бяха истински бедни, извън Цюрих особено. Никога няма да изберат 40-те, отвръщаше Гаустин.
В крайна сметка Гаустин позна. Винаги познаваше. Макар че всички социологически агенции сочеха висок процент подкрепа за годините на войната, което изправяше Брюксел на нокти. В последната минута обаче старите майстори на референдума взеха едно решение толкова близо до ума и заедно с това абсолютно неочаквано. Швейцария, каква изненада, избра неутралитета. Един особен, така да се каже, времеви неутралитет. Избра за свой период годината, месеца, самия ден на референдума.
Но… но това не е минало, заекваха еврокомисарите. Напротив, към момента на нашия разговор вече е минало, отвръщаха спокойно от правителството. А утре със сигурност ще бъде още по-минало. И така с всеки изминал ден.
Да се спазва неутралитет, всъщност винаги е било игра извън времето. Не играя по вашето време – за известно време. Но мога да ви го измервам, ако си платите, да засичам с хронометър (собствено производство) и да ви продавам часовници, да ви пазя картините, пръстените, диамантите и целия багаж, докато играете или се биете.
Нищо не можеше да се възрази на това.
След известни спорове в Европа приеха, че всъщност изборът на Швейцария има своите предимства за всички. Не беше лошо в това историческо преобръщане на времето да има една държава, по която всички да си сверяват часовника. На чий друг часовник можеш да разчиташ освен на швейцарския. Беше добре, че ще има запазен образец, златен стандарт на времето, от което останалите са се оттласнали. И второ, ако някой изпита тежка клаустрофобия от миналото, Швейцария би могла да му даде временно убежище. Убежище от миналото.
Реши се също, че независимите европейски институции, съблюдаващи спазването на новите времеви граници, е добре да бъдат ситуирани в една такава страна. В ничията земя на времето.
13
P.S. Италия
Бях оставил всяка надежда, когато накрая Италия, нестройна, по южняшки бавеща се, успя, макар и последна, да спаси 60-те. При все че в началото нищо не подсказваше това.
Ако можем да се върнем по времето на Мусолини, но без Мусолини, толкова много неща се построиха тогава, говореше един мъж по RAI 1 преди гласуването, с понатежал корем и дънков гащеризон, подпрян на малкия си фиат. За щастие, с хода на предизборната кампания подобни изказвания намаляха, събуди се една друга носталгия, по-близка и приятна от магистралите на Мусолини, пък и те не се оказаха чак толкова качествени. Дучето беше сменено с Долчето.
Не Дуче, а Долче вита!, пишеха по стените последователите на едноименното движение. Имахме пари за харчене и младост за харчене, каза една италианка от „Пиаца ди Спаня“ в Рим, ближейки джелато, и това беше като реплика от филм. Икономическото чудо на 50-те още траеше през 60-те, имаше за всички телевизори, перални, веспи, малки фиати, Фелини, Лолобриджида, Мастрояни и Челентано.
На референдума Италия най-сетне избра онова десетилетие, което никой не посмя да избере в Прага, Париж или Берлин. Италия спасява 60-те, така гласяха заглавията в Кориере дела Сера и в повечето големи вестници на другия ден. Вита бревис, Долче вита лонга!
Шейсетте бяха филм, вероятно изобретен в лабораториите на Cinecittà, но кой не иска да живее във филм. Италия на небесносините веспи, Италия на нощите, шлиферите, невъзможните разводи по италиански, Фонтана ди Треви. Италия на „Виа Венето“, на терасите и легендите за онова частно парти в ранния ноември на 1958-а, партито за рождения ден на младата графиня Олга ди Робилант, където танцьорката Айше Нана прави внезапен стриптийз и няколкото изнесени снимки събуждат въображението на нацията, терминът е изкован, а шейсетте са подготвени, съчинени, пожелани.
Онзи сладък живот, Долче вита, беше възможен поне в една отделно взета страна.
Винаги съм си мислил, и с остаряването все по-често, че един ден всички ще отидем да живеем в Италия на 60-те, може би не точно в Палермо, но някъде там из Тоскана, Ломбардия, Венето, Емилия Романя, Калабрия… Достатъчно е само да държиш тези имена в устата си, топящото се джелато на имената, с меките л, я, м, и с някоя ядка на р-то.
Веднъж като млад попаднах там на едно площадче в Пиза и оттогава знам как изглежда онова, което винаги съм искал…
Беше нощ, която разбираш, че не е дадена за спане. Потъваш навътре из непознатите улици. След няколко пресечки шумът е утихнал съвсем. Тогава откриваш една piazza, с малък фонтан и църква в ъгъла. И с малка компания, няколко момчета и момичета, излезли да побъбрят в хладината около полунощ. Сядаш на една от пейките в другия край на площада, слушаш гласовете им и ако някой те попита в този момент какво е щастието, би посочил мълчаливо към тях. Да остарееш с приятелите си на един такъв площад, бъбрейки и отпивайки от бирата в топлите нощи, в квадригата от стари сгради. Да си спокоен в смълчаванията на компанията, последвани от вълната на смеха, да не искаш ни повече, ни по-малко от света, освен да запази този ритъм на тишина и смях. В неизбежните нощи на идващи лета и старост.