— Кой държеше кода? Черненко?
— Не се доверяваше на Черненко. Предварително бе нагласил нещата така, че предавателят да действа без код само в деня на операцията. Тъй че, когато се събуди на другия ден след експеримента, само един човек беше в състояние да предизвика оргазмите в ума му.
— Кой беше този човек?
Умберто отново им прави знак да се доближат и прошепва:
— Никой.
— Кой е Никой?
— Не знам, говорих с него, но не съм го виждал. Никой си е избрал това име вероятно заради мита за Одисей. Спомнете си, когато Циклопът пита: „Кой ми стори това?“, Одисей отвръща: „Ако те попитат, отговаряй — никой.“
Изидор затваря очи.
— Одисей не беше ли името на онова дете-аутист, спасило Самюел, когато е бил малък? — пита Люкрес.
Никой… Одисей.
Изидор влиза в интернет с джобния си компютър, свързва се с някакви служби, открива списъка на болниците, към които са действали специализирани в лечението на аутизма центрове, когато Самюел Финшер е бил шестгодишен. Сетне въвежда режим на търсене на името „Одисей“.
Няма много хора с такова име.
Най-после открива един — Одисей Пападопулос. Трябва само да се включи в търсачката на службите по гражданско състояние на кметствата, за да открие, че Одисей Пападопулос е загинал при пътна катастрофа преди повече от десет години.
Само колко време печелим при разследването благодарение на тези малки компютри, разсъждава Люкрес, надничайки през рамото на партньора си. Като си помислиш, че преди трябваше да се разходиш до всяка една служба, за да се окаже накрая, че не си стигнал доникъде…
— Не знам кой е Никой. Кълна се. Но единствено той е бил преценен като достатъчно неподкупен. Самюел Финшер казваше: „Никой няма да злоупотреби никога с властта си, защото е платил, за да открие какво представлява могъществото на мисълта.“
— Никой ли уби Финшер?
— Нямам представа.
Люкрес хвърля поглед към малкото компютърче на партньора си и неочаквано заявява решително:
— Аз пък мисля, че знам кое е това непогрешимо „същество“. Утре ще сме наясно. Идвате ли, Изидор?
— А ние, какво ще правим ние? — пита Жером Бержерак.
— Бъдете готови и наблюдавайте Умберто. Мисля, че ще имаме нужда от вас по-късно — заявява загадъчно тя.
119.
Самюел Финшер си даваше сметка за рисковете на експеримента. Затова реши, мобилизирайки малкото останала му воля, да измисли начин за безопасно активиране на предавателя.
По негови указания доктор Черненко нареди да направят предавател със същата честота като тази на мозъчния му приемник, но който можеше да се задейства единствено с помощта на таен код, неизвестен на Финшер.
После Финшер се върна в болницата „Света Маргарита“ и обясни на Жан-Луи Мартен начина на действие. Невропсихиатърът лично свърза двата механизма и скоро пациентът му беше в състояние да включва предавателя. Естествено, той единствен знаеше тайния код.
— Ти ще бъдеш моето несъзнавано — каза му Финшер.
„А ти ще притежаваш две несъзнавани на цената на едно, тъй като собственото ми съзнание действа заедно с това на Атина. Двамата никога няма да злоупотребим с огромната власт, която ще упражняваме над теб. Кълна ти се.“
Финшер махна шапката си и му показа какво има отдолу.
Двамата мъже се спогледаха: Мартен — с бонето, от което тръгваха разни жици, Финшер — с радиоантената.
— Малко се набива на очи, но вече поръчах плоска, не по-голяма от бенка. След като ми я доставят и след като косата ми порасне малко, ще махна шапката.
„Шапките ти отиват“ — мислонаписа Жан-Луи Мартен.
— Сега вие — Одисеи и Атина, ще ми помогнете да се надскоча.
Горд от доверието на лекаря си и заслепен от значимостта на опита, в който щеше да участва, болният от LIS се вживя в ролята си и започна да изобретява все по-сложни тестове за интелигентност.
Самюел Финшер преминаваше през много изпитания, за да получи наградата си — Върховната тайна.
Всеки път електрошокът му въздействаше като магия. Болният от LIS винаги улучваше точната доза. Нито по-голяма, нито по-малка. Разликата бе в границите на една милионна от волта. Зоната на Върховната тайна беше изключително чувствителна.