Завежда ги в компютърната зала на Математическия факултет и им обяснява, че точно тук се работи с последните програми, предназначени за изкуствения интелект, и че в момента — лично той може да им гарантира — извън рекламните трикове на компютърните фирми не съществува никакво изкуствено съзнание. Впрочем подобен израз не означава нищо конкретно.
— Компютърът никога няма да достигне човека, защото е лишен от творческа чувствителност — твърди директорът в разрез с теориите на Мак Инли.
— Ами това?
Изидор посочва календар на фирма за компютърна графика. Всеки месец е представен от сложни геометрични фигури във формата на главозамайващи розетки — спирали от многоцветни дантели.
— Това са картини, получени чрез фрактални образи. Математическите функции, генериращи тези дантели, са открити от французина Беноа Манделбро. Особеността им се състои в това, че уголемявайки образа, откриваме един и същ мотив, който се повтаря до безкрайност.
— Колко е красиво! — казва Люкрес.
— Красиво е, но не е изкуство! Това са мотиви, създадени от „организираната случайност“.
Люкрес продължава да разглежда картините от календара. Ако не я бяха предупредили, че графиките и цветовете са дело на компютър, щеше да обяви създателя им за „гениален“.
Изидор внезапно открива, че откакто са влезли, в залата звучи техномузика.
Компютърна живопис, компютърна музика, компютърни игри, компютърна администрация! Тихомълком, без да бият на очи, след овладяването на отегчителните и повтарящи се дейности, компютрите постепенно започват да се домогват до благородните творчески дейности. Без да говорим за новите програми, които произвеждат програми. Компютрите вече творят в областта на информатиката, без да ги ръководи човекът. Този инженер не иска да говори за изкуствено съзнание, защото се страхува да не стане за смях пред колегите си. Явно трябва да се измисли нова дума, за да се означи мисълта на компютрите.
— Можете ли да ни кажете поне какво направихте с Дийп Блу IV, след като открихте, че повече не може да ви бъде полезен?
Директорът им дава адреса на мястото, където го бяха транспортирали. Вместо „довиждане“ им подхвърля:
— Хей, и не го пребивайте, за да му изтръгнете самопризнания! Има право на адвокат!
Само той се разсмива на шегата си.
124.
Сериозно и целеустремено, Самюел Финшер победи шампиона на клуба, после победи районния, общинския, областния, националния и европейския шампиони. Противниците му бяха учудени от лекотата, с която играеше, от изключителната му съсредоточеност, от бързината на анализите и от оригиналните комбинации.
„Съвършено нов стил“, „Като че ли мозъкът му действаше по-бързо“ — заглавия в едно специализирано шахматно списание. Коментар на един от противниците му: „Човек остава с впечатление, че когато разиграва партия шах, Финшер е готов да убие, но да победи.“
Невропсихиатърът не уби никого, но продължи изкачването на пирамидата на най-силните шахматисти в света. След като отстрани всички претенденти, остана да се срещне само със световния шампион Леонид Камински.
След всяка спечелена партия Жан-Луи Мартен му даряваше порция чисто удоволствие с прецизността на аптекар. Болният от LIS знаеше, че трябва да дозира наградите — всеки път все повече, но постепенно, без резки преходи. От първия шок с интензитет три миливолта, та до последния — петнайсет миливолта, бяха минали много седмици.
Веднъж Финшер бе заявил: „Още!“, и се бе опитал да грабне клавиатурата, за да изпрати електричеството в мозъка си, но не разполагаше с кода, а без код нямаше заряд.
— Извини ме, Жан-Луи, трудно ми е да се сдържа. Толкова силно ми се иска.
„Може би трябва да престанем, Самюел.“
Ученият се поколеба. От този момент започна да получава нервни тикове.
— Добре — въздъхна той, — ще издържа.
Жан-Луи Мартен поведе вътрешен диалог, смесица от неговите мисли и тези на компютъра, към който беше включен.
— Какво мислиш, Атина?
— Мисля, че може би Върховната тайна е много по-силна мотивация от всичко, което си представяхме.