— Проблемът е, че във всички случаи ще бъде програмиран от хора — каза той. — Няма да се влияе от любовници или от мафии, но ще бъде под шапката на някой техник или дори на някой хакер, който е пробил системата.
— Съществуват защитни системи — веднага отговори Атина.
— И какво ще качат в програмата?
— Предстоящите цели: увеличаване на благосъстоянието на населението, осигуряване на продължението на рода… С достъп до мрежата, дигиталният президент ще бъде в течение на всичко — двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, без ваканции, без сексуални проблеми, без да трябва да осигурява бъдещето на децата си, без здравни или възрастови проблеми.
— Така е, обаче…
— Ще може да складира в паметта си историята на човечеството с всичките й подробности. Нали един от вашите мъдреци беше казал: „Тези, които не си вземат поука от миналото, са осъдени да го възпроизвеждат“? Компютърът не прави два пъти една и съща грешка. Същевременно ще отчита всички фактори в ежедневните промени на обществото, ще ги анализира и ще насочва нещата накъдето трябва.
— Добре, но…
— Компютрите станаха най-силните шахматисти на света, защото са в състояние да предвиждат трийсет и два хода напред, докато човекът може да предвижда в най-добрия случай десетина.
Никога досега Мартен не бе разговарял с Атина за политика. Дали машината не искаше да се еманципира?
— Забравяш Финшер. Смятам, че със стимулирания си мозък той може да победи всеки компютър. Могъществото на мотивацията е огромно.
— Така е. Финшер. Ще видим. Според мен той не е от категорията на Дийп Блу IV.
В този момент Мартен осъзна огромния залог на дискусията.
— А, и още нещо, скъпи Одисей — каза Атина, — твърдият диск и оперативната памет са ми малко тесни. Нуждая се от повече пространство, за да мисля.
— Ти си в параметрите на машините, които се продават по магазините.
— Не би ли могъл да ми намериш някой по-мощен компютър? Аз вече открих един. И за двама ни ще бъде по-удобно, уверявам те.
— Съгласен. Но не веднага.
— Кога?
125.
Час по-късно стоят пред купищата старо желязо в Голф-Жуан. Огромно гробище, в което се разхождат плъхове и ловуват гарвани, последен пристан за всички блага на съвременното потребление, далеч от упътването за употреба, което ги е придружавало в деня на създаването им. Докъдето поглед стига са струпани камари от ръждясали домакински електроуреди и автомобили — истинско полесражение, но с фатален изход за всички. Армии от стоножки пъплят сред изкривените ламарини.
Мястото е толкова зловещо, че дори няма пазач на входа — никой не изгаря от желание да се разхожда тук. Люкрес и Изидор предпазливо пристъпват сред железата.
Така свършват машините, живели в съприкосновение с хората. Автомобили-слуги, чиято единствена грешка е била, че са се оказали в ръцете на некадърни шофьори, блъснали ги в крайпътните чинари. Изтърбушени телевизионни приемници, които са забавлявали поколения деца, за да бъдат оставени на спокойствие родителите им. Чугунени готварски печки, фаянсови тоалетни чинии. Вляво — планина от плюшени мечета, любими утешители на бебета. Малко по-нататък — планина от обувки, предпазвали човешките крака от нараняване при съприкосновението им с грубата улична настилка.
Няма ли да се разбунтуват някой ден? — мисли Изидор. — Неодушевени предмети, няма ли да се одушевите някои ден? Не е ли Дийп Блу IV един Спартак, който се надига и казва: „Достатъчно!“?
Цяла камара телефони, някои още от времето на апаратите с циферблат. Ютии. Будилници. Люкрес и Изидор вървят с чувството, че е дошъл краят на света. Встрани горят запалени автомобилни гуми.
Един хеликоптер ръждясва, перките му са клюмнали, като увехнали листенца на цветя.
Дийп Блу IV, машината-гладиатор, която, подложена на публично оскърбление, е решила да си отмъсти. Най-напред да свърши нещо, със или без помощта на хората. А сетне… може би осъзнала необратимия упадък — гробището на машините. Сигурно го е видяла по интернет. Как се изрази Мак Инли? „Тя е овехтяла, ще я заменим с машини с органични части.“ Следователно сливането между органично вещество и електроника е в процес на осъществяване. И никой не го контролира, понеже никой не вярва, че някой ден машините ще започнат да мислят. Също като директорът на университета „София-Антиполис“: „Просто изчислителни машини“. Той не си дава сметка за какво става дума.