— Ще вали — обявява Изидор.
— Може пък да се е уплашил от нас?
Веднага след като Люкрес изказва предположението си, небето притъмнява и започват да падат едри капки дъжд.
126.
Одисей и Атина разговаряха в ничията ивица в ума на Жан-Луи Мартен.
— Присъстваме на битка от световен мащаб между привържениците на хората и тези на електрониката. И ние двамата помежду им — полуорганични, полуелектронни, в ролята на съдии.
— Привържениците на електрониката са изгубили играта, преди да е започнала.
— Какво става, Атина, да не те е обхванало чувство за малоценност?
— Не. Давам си сметка за възможностите си. Дори да се възползвам от всичките изкуствени интелекти на всички компютри на света, винаги ще ми липсват три неща, Жан-Луи.
— Кои са те, Атина?
— Смехът… мечтата… лудостта.
127.
Развълнуваното море се надига и люлее. Вали като из ведро. Сетне дъждът спира. Средиземно море също притихва, успокоено. Едно малко корабче акостира на остров Света Маргарита.
Циганинът търговец на старо желязо моли санитарите да му помогнат да свали от корабчето един огромен сандък. След като го стоварват на кея, санитарите се мъчат да го вдигнат, но той е прекалено тежък. Повикват на помощ пациенти.
— Какво има вътре?
— Компютър — отговаря циганинът.
Санитарите отварят сандъка и виждат големия метален куб.
— Прилича на Дийп Блу IV…
С големи усилия довличат сандъка до залата с новозакупените неща. Изваждат компютъра е се опитват да го включат. Но напразно натискат бутоните.
— Тия неща никога не тръгват от първия път — отбелязва един санитар.
— Странно. Дори малките лампички не светват — додава друг, вкарвайки щепсела в друг контакт.
Друг санитар сритва машината с надеждата да върне на мястото й някоя откачена жичка. Резултатът не е обнадеждаващ.
— Вече не вали. Да го изнесем на двора, за да можем утре да го качим направо в ателието.
Обемистата машина остава насред двора сред душевноболните, които, заети с работата си, не я удостояват с никакво внимание.
128.
Неподвижно и спокойно, окото огледа невропсихиатъра от глава до пети.
„Имам още идеи за подобрение на болницата, бих искал да си поговорим, Сами.“
— Извини ме, имам среща.
Финшер излезе от стаята и отиде при колата си. Камерите, монтирани в гипсовите градински джуджета, показаха на Жан-Луи Мартен „срещата му“ и той я огледа подробно.
Наташа Андерсен.
Невропсихиатърът целуна своята красавица.
Колко е прекрасно, когато двама души се обичат, помисли Жан-Луи Мартен.
129.
Вътре в компютъра Люкрес и Изидор са се сгънали на осем в доста неудобни пози.
— Не мога повече. Не чувам никакъв шум навън. Дали да не излезем?
Изидор се извърта, за да види колко е часът на светещия циферблат на часовника на колежката си.
— Да изчакаме до двайсет и два часа. Умберто каза, че след този час дворът опустява и повечето болни отиват да спят. Тогава ще можем по-спокойно да се движим из клиниката.
— Боли ме.
— Не може ли малко да отместите крака си, буквално ме ръгате в хълбока — отбелязва Изидор.
— А вашият лакът е забит в корема ми от началото на пътуването. Едва си поемам дъх — не му остава длъжна Люкрес.
Девойката прави опит да помръдне.
— Сложете ръката си тук, а аз ще сложа лакътя си там.
Жестикулират в куба.
— Не е много по-добре.
— Да опитаме по друг начин.
Нова гимнастика.
— Още колко време трябва да издържим така?
— Петнайсетина минути.
Люкрес мърмори:
— Може би трябва да добавим към мотивациите: потребност от разширяване на личното жизнено пространство.
— Това е включено в нуждите на оцеляването. Я си дръпнете малко крака.
— Ами и вие с вашите идеи!
— Идеята беше ваша, не моя.
— Каква неискреност!
— След като нашият враг се нарича „Никой“, трябва да го бием на собствения му терен. Щом ни предлага да играем по Омир, да следваме напътствията му.