— Сцила и Харибда, последните две чудовища, с които трябваше да се пребори Одисей.
Изидор грабва един стол, за да държи Канибала и Удушвача на разстояние. От своя страна Люкрес се опитва да отвори вратата в дъното.
— Легни, долу, легни! — провиква се Изидор, докато Люкрес обработва ключалката.
Най-сетне езичето се дръпва. Двамата журналисти побягват, затръшват зад гърба си блиндираната врата и пускат резетата. От другата страна двамата мъже блъскат с всичка сила.
— Не се тревожете, вратата ще издържи. Изглежда дяволски солидна.
Разглеждат новата стая, която прилича на работен кабинет. Люкрес отваря чекмеджетата. Изидор се обръща към стените, украсени с огромна фреска, вдъхновена от произведение на Салвадор Дали. На нея пише: „Апотеоз на Омир“. Вдясно — гола жена, камък с изсечени думи на иврит, тромпет, език, ключ, ухо, залепено за кошница; в центъра — мъж с камшик в ръка изкарва три коня от водата; вляво — скулптура на Омир. От една цепнатина на челото му изпълзяват мравки.
— Тази картина е невероятна, толкова е сложна — казва Изидор.
— Отново Одисей. Омир. Дали… Трябва да има някаква връзка.
— Може би някоя мотивация, която сме забравили. Основополагащите митове, големите архетипи на човешката история.
Люкрес изважда бележника си.
— Основополагащите митове… Да го добавя ли?
— Не. Тази мотивация често пъти е включена в религията.
— Одисей… Някой е харесал този мит и е успял да вкара реалността в легендата. Умът създава реалното.
Изидор прокарва ръка по рисунката на стената. Натиска детското лице, което изпълва устата на Омир, опипва картината с пръсти, натиска надписа на иврит, изсечен в камъка. После се премества към ключа. Без резултат.
Проумяла целта на колегата си, Люкрес натиска пукнатината в мозъка на Омир.
— Прекалено лесно — прошепва Изидор.
Продължават да се разхождат по огромния стенопис.
— Смятате, че зад някой фрагмент се крие таен механизъм? — пита младата жена, като натиска зърното на гръдта на Омир.
— Кой знае? — отвръща Изидор.
Пръстът му проследява контура на тромпета и разкрива рисунъка на едно лице. Люкрес опипва всеки детайл от фреската.
Нищо не се случва. Вниманието на Изидор е привлечено от нещо; прекършени крила — горе вляво, на някакъв остров.
— Крилете на Икар — отбелязва той замечтано. — Приближил се е прекалено близо до слънцето и е паднал… Дали е предчувствал края си?
Дебелият журналист докосва перата на крилете. Чува се някакво ръмжене. Открива се малък отвор. Вътре има кутия, в която е сложена кутийка за бижута от червено кадифе, а в нея — половинсантиметрова ампула, свързана с жица за пластинка с приблизително същата ширина.
— Върховната тайна…
Люкрес доближава фенерчето си. Предметът прилича на малко насекомо без крачка, но те знаят, че това е електрическият предавател, който се вкарва в мозъка, за да може притежателят му да познае абсолютното удоволствие.
— Страхотна миниатюризация!
Изидор го взема предпазливо и го поставя върху показалеца си.
— Ето какво е открил Джордано, като е отворил мозъка на Финшер.
— И това му е коствало живота.
Двамата наблюдават миниатюрното предавателче, почти уплашени от мощта, която се крие в него.
134.
Свършено е.
Черният конник се беше промъкнал в цитаделата на белия цар, както конят на Одисей в Троя. Като видя, че не е останала никаква възможност за бягство, руският шахматист положи царя си — признаваше поражението си. Беше отслабнал с няколко килограма от началото на партията. Ризата му лепнеше от пот. Косата му беше мокра и от целия му вид се излъчваше унижение.
Това беше последната партия от една игра, завършила пет на едно за Финшер. Бившият световен шампион получи истински „урок“.
Шахматът е жестока игра, каза си Финшер. Цар Приам е победен от Одисей.
В очите на Леонид Камински се четеше безкрайно отчаяние.
Двамата си стиснаха ръцете.
Вяли ръкопляскания. Публиката не обича аутсайдерите.
Без значение. Самюел Финшер беше спечелил. Станал бе най-добрият шахматист на света.
Руснакът сдържаше сълзите си. Мениджърът му спортсменски се опита да го подкрепи, но накрая не издържа и го насоли на изпълнен с възклицания руски език.