Изидор начаса се досеща, че това е не само най-доброто прикритие, но и най-непоклатимото алиби. Кой би заподозрял едно неподвижно същество?
Този ли човек е убиецът? Няма как да го хвърлят в затвора, след като вече се намира в най-ужасния затвор — собственото си тяло. Недосегаем е за каквото и да е наказание, тъй като вече изтърпява най-страшното от всички.
Този мъж по пижама, с тяло, овързано от сонди и всевъзможни сензори, би могъл да извърши най-ужасните престъпления и никой няма да може да го подложи на по-жестоки страдания от тези, които изпитва в момента.
Изидор Каценберг разбира защо доктор Финшер е избрал именно него, за да му изпраща стимулите.
Той е само ум.
На екрана се изписва с голяма скорост следният текст:
„Поздравления. Хубава партия шах. Като шахматист оценявам начина, по който се вмъкнахте в цитаделата, за да дадете шах на цариците ми. По същия начин Финшер атакува навремето Камински. Хитростта на Одисей.“
Люкрес се пита как един неподвижен човек може да се изразява с думи и цели изречения.
Каската. Каската трансформира мислите му в електронни сигнали.
На екрана се появява още текст.
„Шах, но не шах и мат. Тъкмо обратното, сега е часът на изненадата. Следователите мислят, че противникът им е поставен на колене, но се оказват излъгани. Защото царят не може да бъде матиран. Той е само един мислещ ум, който никой не е в състояние да разтревожи.“
— Вие ли убихте Финшер? — пита Изидор.
„Не вие задавате въпросите, господине. Аз съм този, който пита. Какво знаете за нещата, които се случват тук?“
— Знаят всичко. Трябва да се освободим от тях — отвръща Наташа.
„Физическото насилие е последният аргумент на слабите“ — мислопише на екрана Жан-Луи Мартен.
— Тогава какво ще правим с тях?
Окото се отвръща от екрана и се втренчва в двамата журналисти. Изидор посреща погледа предизвикателно.
— Окото беше в гроба и гледаше… — рецитира той.
„Сбъркахте произведението — мислонаписа Жан-Луи Мартен. — Никой е от мита за Одисей, а не от Библията.“
— Вие се вземате за Одисей, така ли? — продължава подигравателно Изидор.
Люкрес не може да си обясни предизвикателното поведение на приятеля си. Окото примигва.
„Аз съм Одисей-изследователят. С тази разлика, че вместо да откривам бреговете на Средиземно море, аз се ровя в дебрите на мозъка, търсейки извора на човешкия ум.“
— Не — отвръща Изидор, — вие не сте Одисей.
— Какво? Какво ви прихваща? — учудва се доктор Черненко.
„Оставете ме да говоря!“ — мислопише Жан-Луи Мартен.
Изидор си поема дъх и подхвърля:
— Вие имате само едно око. Следователно не сте Одисей, а по-скоро Циклопът — спокойно отговаря той.
Миг на тишина. Дори Люкрес е смаяна от дързостта на своя колега.
На какво играе? Сега не е моментът да се прави на интересен!
„Аз съм Одисей.“
— Не. Вие сте Циклопът!
„Одисей! Аз съм героят.“
— Циклопът. Вие сте лошият.
„Одисей, аз съм добрият.“
Смаяни от това противоборство, Наташа и майка й не смеят да се намесят.
140.
Как се осмелява той! Каква наглост! Аз не съм лошият! Аз съм героят! Аз съм Одисей. А те са нищо.
Аха, да, чувам какво ми нашепваш, Атина. Това е провокация, няма да падна в клопката. Точно като при шаха — атакуващият е в изгодна позиция, ходовете на отбраняващия се са предвидими.
Този журналист е много силен, сигурно и той е шахматист. А познава и психологията. Надмогнал е съжалението си към нещастния инвалид, който вижда пред себе си. Надмогнал е омразата си към неприятеля и се отнася към мен съвършено безгрижно. Има дарба. С няколко добре подбрани думи изкара на повърхността скритото в дъното на съзнанието ми дете. Говоря с него по същия начин, по който говорех с момчетата от забавачката, когато ме предизвикваха в училищния двор.
Да не се поддавам на агресията. Да не позволявам на емоциите да надделеят. Да запазя хладнокръвие. Да не го намразя. Този мъж ме оскърби, но трябва да остана неутрален, силен, неподкупен.
Обижда ме, опитва се да ми навреди, но то е като стрела, която спирам в полет, преди да ме е докоснала.