Наташа и доктор Черненко не смеят да се намесят.
Изидор рови из мозъка си.
Много е лесно и аз го знаех. Невероятно. Животът ми зависи от една толкова проста загадка, а аз не мога да открия решението.
Изидор си представя паметта си като огромна библиотека с височината на кръгла куха кула. Превръща ума си в катеричка, която си търси храна във формата на информация. Катеричката разтваря „Одисеята“, но вътре има само размазани картинки. Корабът. Циклопът. Бурята. Сирените. Загадката и решението ги няма. Катеричката-ум на Изидор започва да рови по лавиците с книгите със загадки. И там не открива нищо.
Люкрес от самото начало се е отказала от изпитанието, но долавя, че Изидор се бори с неуслужливата си памет.
Спомня си, че е чела в „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание“ един пасаж, свързан с израза „имам памет като на златна рибка“: „Златните рибки имат много слаба памет, затова понасят живота в аквариум. Когато открият някое водно растение, те изпадат в захлас, сетне го забравят. Плуват, отиват до стъклото и със същото удивление преоткриват видяното преди водно растение. Това може да продължи безкрайно.“
В този случай липсата на памет е механизъм за оцеляване — предпазва от полудяване. Също както Изидор е развил способност да забравя, за да не се травматизира от действителността.
Люкрес си представя Изидор с рибешко тяло в аквариум, изпаднал в умиление пред пластмасовите растения, от които излизат мехурчета. После си го представя как отплува, забравя за растенията, отново се връща, за да се полюбува на декора, отново отплува…
Изидор не се вижда като риба, а по-скоро като катерица, сновяща между лавиците на огромната библиотека, която носи в себе си. „Къде да търся отговора след «Одисеята» и книгите със загадките? — пита се той. — Няма книги за Циклопите! Много малко са данните за островите на Сицилия!“ И понеже катерицата съобщава, че не намира нищо в паметта, мозъкът на Изидор се настройва на „свободно логическо мислене“.
Още повече, че загадката е лесна.
Всичко идва от страха. От тревогата да свършиш в психиатрична болница, захвърлен на някакъв остров — ето кое му пречи да разсъждава и да си спомни. Мисли си само за това как ще живее сред душевноболните.
Десетки години бездействие, откъснат от света, далеч от кулата си, лишен от делфините, които е опитомил. Може би дори без книги, без телевизия. Още повече, че лудостта на околните сигурно е заразна.
Повтаря си условието, анализира всяка дума (сварен, ако каже истината, опечен, ако излъже…), търси практически решения. В мозъка му едно ядро от кората на лявото полукълбо се труди над някаква идея.
Истината е в лъжата. Лъжата е в истината. Система от огледала, които се отразяват взаимно. Две огледала едно срещу друго. Едното изкривява, другото възстановява образа.
Ядрото зарежда с електричество неврона, който за две хилядни от секундата минава от минус седемдесет миливолта на плюс трийсет миливолта. Електричеството протича по дендрита и през аксона стига до синапса. Окончанията на синапса представляват две мънички мехурчета, в които се съдържат невромедиаторите. Изпразнени от електричеството, те се разтварят в миниатюрното пространство между двата неврона.
Мисълта е електрическа И химическа, също както светлината се състои от атоми И от вълни.
В действие влиза невромедиаторът, наречен глутамат. Когато се допре до съседния неврон, невронът на свой ред стига до трийсет миливолта.
Глутаматът действа като възбудител, но действието му е уравновесено от друг невромедиатор, наречен GABA (гама аминобутирова киселина), който го потиска. Идеите се раждат именно от това тънко равновесие между електричеството и възбуждащите или потискащите химически вещества. От стоте милиарда неврони в мозъка на Изидор Каценберг трийсет и пет са впрегнати в решаването на загадката. Умът му вече е зает само с това. Мозъкът му изразходва толкова много енергия, че върховете на пръстите на краката и на ръцете му са побелели и той ги чувства леко вдървени.
Внезапно вдъхновението го осенява.