— Вие знаете как се казвам? Никога не съм ви срещал! — чуди се морякът, размахвайки оръжието.
„Напротив. Спомнете си. Една зимна вечер. Бяхте на волана на един автомобил. Вероятно си бяхте пийнали. Или бяхте задрямали за момент.“
Умберто бърчи дебелите си вежди.
„Изгубихте контрол над колата и покосихте един пешеходец.“
Морякът гледа объркано.
„Пешеходецът бях аз. И ако сега съм в това състояние, то е по ваша вина. Ако не бяхте нахлули в моя живот, сега щях да съм със семейството си, с приятелите си и да си живея нормално.“
Капитан Умберто смаян гледа живия труп, внезапно рухнал от угризения и от чувство за вина. Люкрес си казва наум, че ще трябва да допълни списъка си — силата на вината.
— Аз… аз… — пелтечи Умберто и за малко да изпусне пистолета. — Не. Не е възможно. Онзи, дето го блъснах, не помръдна повече. Ударът беше толкова силен, че мъжът сигурно е останал на място.
Екранът пише, докато червеното око го фиксира: „Периферната нервна система е напълно извън строя, но мозъкът продължава да действа. Това състояние се нарича LIS — Locked-In-Syndrome. Сигурно сте запознат с това заболяване, докторе. Във Франция го наричат синдром на живия зазидан.“
Умберто прави крачка назад.
— Как открихте, че бях аз?
„Когато човек не може да се движи, започва да се отегчава. И когато се отегчава много, си намира занимание. Аз си намерих купища занимания. Между другото, исках да открия на кого дължа този «инцидент». И открих. Дължа го на вас, скъпи Умберто. В онзи момент ми се прииска да ви убия. Превъзмогнах го. Отмъщението заливаше мозъка ми като разяждаща киселина. Сетне, след като научих, че сте се пропили, си казах, че животът е отмъстил за мен много по-успешно, отколкото бих могъл да го сторя аз. Аз поне бях запазил достойнството си. Докато вие… Радвах се да ви гледам в онова състояние. Толкова ви мразех! Накрая обаче пожелах да превъзмогна омразата. Помолих Финшер да ви наеме да управлявате корабчето-совалка между града и болницата. Вие сте палачът, спасен от жертвата си. Вече знаете.“
В главата на Умберто цари невероятен хаос. Той е разкъсван от чувство за вина, от признателност, от съжаление. Другите не смеят да се намесят. Умберто сменя изражението си и решително се обръща към Изидор и Люкрес.
— Оставете го на мира! — вика той гръмогласно. — Той е изстрадал достатъчно. Давате ли си сметка за голготата на този човек?
— Умберто, мислете за Финшер — опитва се да му повлияе Изидор. — Той е убил Финшер — човека, комуто дължите всичко.
Бившият неврохирург се обръща бавно към тях.
— Той е помолил Финшер да ме спаси! Аз разсипах живота му. Той не само ми прости, но ме и спаси. Не мога отново да му причиня зло.
Благодаря ти, Атина, не можех да си представя, че ще видя с очите си силата на прошката. Ти си права, прошката е сила… на бъдещето.
Умберто сваля револвера. Мотивациите в ума му се боричкат неистово — симпатията към Изидор и Люкрес, състраданието към Жан-Луи Мартен, когото е превърнал в инвалид и който в отплата го е спасил от деградиране. Битката е жестока.
— Не мога да реша! Не мога да реша! — вика той.
Накрая сяда с празен поглед и не помръдва.
Люкрес му отнема револвера без колебание. Изидор се навежда.
— Какво му стана?
Доктор Черненко го наблюдава с интерес.
— Рядък случай — мотивациите в мозъка му са идеално уравновесени и сега не може да помръдне.
— Дълго ли ще остане в това състояние?
Тя преглежда зениците му.
— Тъй като не може да реши дилемата, той се е предал. Избягал е от тялото си.
Възползвайки се от момента, Наташа се хвърля върху Люкрес и я обезоръжава. Двете се бият. Много по-висока от журналистката, Наташа компенсира с ръста си неумението си да се бие. Удря на съперничката си шамари, драска я, рита я в глезените, тръска вихрено глава. Истинска фурия! Неподготвена за подобно развитие на нещата, Люкрес понася няколко удара, после минава зад Наташа и извива ръката й, за да я укроти. Безчувствена на болка, Наташа се извърта и успява да се освободи.
Двете жени заедно се добират до пистолета. Другите се хвърлят на пода.
Двубоят е безмилостен.
Люкрес се сеща, че не копието убива бизона, а волята на ловеца. Бизонът приема смъртта, а копието е само официалният й приносител и доказателството за неговото съгласие да умре. От мига, в който жертвата е приела загубата и ловецът е приел победата, копието може да бъде запратено където и да е — то непременно ще улучи целта. Определящо е намерението, не действието.