Девойката бута ръждясалата врата, която не се заключва. Не си дава труда да почука, нито да позвъни. Звънец изобщо няма.
— Тук ли сте, Изидор?
Никакъв отговор, но лампата свети. По пода са разхвърляни книги и тя стъпва по любимите романи на своя колега.
Сигурно е горе.
Насочва се към централната колона, която служи за проход между горния и долния конус. Вътре се вие стълба, напомняща на спиралата на ДНК. Краят й се губи някъде във висините.
— Изидор? Горе ли сте?
Изкачва се по стъпалата. Някога колегата й беше обяснил, че тази стълба е най-сигурното предпазно средство, далеч по-ефикасно от всякаква ключалка. Обезкуражава крадците, а освен всичко останало му помага да смъкне някой и друг килограм.
Изтощена, тя се изкатерва догоре. Зад една врата звучат „Гимнопедии“ на Ерик Сати — любимата музикална пиеса на колегата й.
Тя завърта дръжката и излиза на платформата в центъра на резервоара. Заобиколена е от морска вода. От мястото, където се намира, се вижда басейнът, около централната ос на който плуват десетина делфина.
Изидор е истинско дете. Някои си играят с електрически влакчета и после стават конструктори на локомотиви. Той вероятно е имал аквариум със златни рибки и затова сега има това.
Делфините подскачат на повърхността, като че искат да предупредят господаря си, че има посетител.
Той е застанал на външния ръб на резервоара, в така наречената „плажна зона“, и е прекалено погълнат от работа. Облечен с блуза и шорти, изправен пред огромна картина, изобразяваща всички възможни варианти на бъдещето, той изтрива листа и клони от дървото и добавя други на тяхно място.
Дървото на бъдещите светове, досеща се Люкрес, където отбелязва всички вероятности в развитието на човечеството и се старае да открие Пътя на Минималното Насилие (ПМН).
Тя тръгва по мостчето и излиза „на плажа“.
— Ето — казва простичко и му връчва последния, най-новия брой на „Съвременен часовой“.
Той прекъсва заниманието си и поглежда вестника с интерес.
Наташа Андерсен се е излегнала по бански, а отдолу, изписано с огромни червени букви, стои заглавието: „Загадката на мозъка.“
Изидор прелиства страниците и вижда уводната статия, посветена на „загадъчния“ орган — мозъка. После следва цяла поредица от статии: за химията на мозъка по време на любовния акт; за разликата в усещанията между лявото и дясното полукълбо; за активните фази на мозъка по време на съня; за Паркинсоновата болест, от която страдат звезди като Майкъл Дж. Фокс и Мохамед Али; за болестта на Алцхаймер, поразила Рита Хейуърт; за изтичането на френските мозъци към САЩ, привлечени от високите заплати и данъчните улеснения; пространна статия за училището за даровити деца в Ница, както и снимки на разрези на мозъка, направени от компютърен томограф. И накрая — два теста: единият — за коефициента на интелигентност с набор от логически задачи, а другият — за паметта, със списъци на предмети, които да се изброят, без да се гледа картинката.
— Но ние не сме работили по нито една от тези теми! — възкликва удивен Изидор Каценберг.
— Знам, но това искаше Тенардие. И това е, което искат да прочетат читателите. Затова попревеждах, попреписах и малко понатъкмих разни стари статии от американския печат. Добавих и някои неща, които свалих от интернет.
— Съвсем ли не споменахте за нашето разследване? Все пак сте сложили снимката на Наташа на корицата.
Тя му намигва.
— Започвам да се превръщам в истински професионалист, Изидор. Какво щеше да разбере Тенардие от нашето приключение? Дори нямаше да ни повярва.
Изидор оглежда внимателно съучастничката си. Пита се какво толкова страхотно намира в младата жена и си отговаря, че то навярно се крие в искрящия й дяволит поглед, особено когато говори сериозно.
— Оказва се дори, че продажбите са много добри и тази седмица държим първенството сред седмичниците. Това ще ми позволи да оправдая твърде фантасмагоричните ни разноски.
Изидор разглежда първата статия. До разголените снимки на Наташа Андерсен стоят подзаглавията „Алхимията на желанието“ и „Хормоните ни ръководят“. В един ъгъл има надпис: „Най-красивата жена на света живееше с най-умния мъж.“ Името на Самюел Финшер не бе споменато нито веднъж.
— Като че ли топмоделите се оказват най-подходящият начин да се заинтересуват хората от химията на мозъка — заяви той малко разочаровано.