Здрав мозък… в атрофирало тяло… но здрав мозък все пак.
— Искате ли да повикам семейството ви?
23.
— Дума да не става. Не настоявайте.
Големият брадат мъж с каскет, на който пише „Капитан Умберто“, клати отрицателно глава.
— Не, не мога. Корабчето е предназначено само за болните, за лекарите и за семействата на болните. Никога досега на остров Света Маргарита не е канен журналист. Имам заповед.
— Идвам от името на Паскал Финшер — настоява Изидор, пръв пристигнал на пристанището на Кан.
— Това не променя нещата.
Упорито изражение на човек, който се чувства в правото си.
— Добре тогава, към кого да се обърна, за да ми разрешат да посетя острова?
— Съжалявам, но регистратурата се намира в самата болница. Дискретността е едно от правилата там. Изпратете писмо по пощата.
Изидор Каценберг се приближава до корабчето и сменя темата.
— Името на лодката ви е „Харон“. В гръцката митология Харон е лодкарят, който превозва мъртъвците през Ахерон, реката на ада.
— Само че моята лодка свързва не света на мъртвите с този на живите, а света на разума с този на безумието.
Той избухва в гръмовен смях и разрошва бялата си брада.
Изидор пристъпва към моряка, шепнейки:
— Мисля си, че митичният Харон се е съгласявал да преведе с лодката си само онези, които носели в устата си таксата за преминаване.
Дебелият журналист вади три банкноти от по десет евро и ги захапва.
Капитан Умберто невъзмутимо проследява жеста му.
— Не се продавам.
Точно в този миг дотичва Люкрес, която връзва косите си в движение.
— Нали не съм закъсняла много? Веднага ли потегляме? — пита тя, като че ли става дума за нещо очевидно.
Морякът в недоумение пристъпва от крак на крак.
Изидор се убеждава в естественото въздействие, което младата жена оказва на хората.
— Ами… тоест — мънка морякът, — точно обяснявах на колегата ви, че за съжаление…
— За съжаление какво? — изрича тя, идвайки още по-близо.
От такова малко разстояние Изидор долавя уханието на парфюма, който тя си слага тези дни — „О“ на Исе Мияке. Долавя дори мириса на кожата й. Люкрес сваля слънчевите си очила, откривайки изумруденозелените си бадемови очи и дръзко го поглежда.
— Вие сте от хората, които имат желание да помагат. Нуждаем се от вас и знам, че няма да ни изоставите.
Погледът й е точно такъв, какъвто трябва, тонът й — също, дори шията й е убедително извита.
Ефектът върху намусения моряк е неотразим.
— Добре, само защото сте приятели на Паскал Финшер — предава се той.
Моторът започва да мърка, капитанът вдига котва.
— Господинът действа по силата на седмата потребност — прошепва Люкрес, намигайки на колегата си.
Морякът увеличава скоростта, за да се изфука пред пасажерите. Носът на лодката леко се повдига.
Люкрес изважда бележника си и след шестата мотивация: гнева, вписва седмата: секса.
Изидор вади от якето си джобен компютър с размерите ма книга и на свой ред преписва списъка. Потропвайки по клавиатурата, той добавя имената на хората, с които са се срещнали до момента, и се включва в интернет.
Люкрес се навежда напред.
— Последния път, когато бях при вас във водонапорната ви кула, останах с впечатлението, че сте загърбили всякакви телевизии, телефони и компютри.
— Само глупаците не променят мнението си.
Той й показва играчката си, като обяснява предимствата й. Влизайки в интернет, успява да се добере до номера на обществената осигуровка на Умберто Роси, петдесет и четири годишен, роден в Голф Жуан.
Двата Лерински острова се очертават на хоризонта. На преден план — Света Маргарита с кея и укреплението вляво. Непосредствено зад нея — Свети Онора с цистерцианския манастир.
Лодката „Харон“ не е от най-бързите и пътуването от пристанището на Кан до болницата „Света Маргарита“ отнема доста време.
Умберто размахва огромната си лула от морска пяна с изваяни преплетени сирени.
— Като си помисля колко хора има там вътре! И то хора, които си имат всичко, за да живеят щастливо, но не могат да се справят със свободата си и започват да си задават въпроси, все повече въпроси, докато накрая невъобразимо се оплитат.
Той пали лулата и изпуфква няколко кръгчета с мирис на пипер, примесен с йодните изпарения на морето.