Жан-Луи Мартен се мъчеше да придаде колкото може повече изразителност на единственото си око. Как му се искаше да ги успокои и да им покаже радостта си от това, че ги вижда.
Лицето ми сигурно прилича на мъртвешка маска… Откакто съм тук, не съм видял никакво огледало. Сигурно съм блед, мъртвешки блед, с разстроен вид. Сигурно съм грозен и уморен. Дори не мога да се усмихна.
Изабел сбърка ухото и се наведе към нечуващото.
— Толкова съм щастлива, че си…
Поколеба се за миг.
— … жив.
Доктор Финшер каза „ляво ухо“, но ляво за мен, а за вас, които седите отсреща, е дясното. Дясното!
За щастие чувствителността на здравото му ухо се бе увеличила много и дори когато шепнеха в мъртвото, пак успяваше да възприеме звуците.
Бертран бързо изрече в същото ухо:
— В банката всички много се радваме, че успя да отървеш кожата и те очакваме. Във всеки случай, аз те очаквам за партия шах — веднага след като се възстановиш. Почивай си, за да оздравееш бързо, нали, не се прави на много хитър и не се опитвай да се прибереш вкъщи преждевременно.
Няма такава опасност.
Тъй като не беше сигурен, че е бил правилно разбран, Бертран направи жест — все едно, че мести шахматна фигура и го потупа приятелски по ръката.
Жан-Луи Мартен се успокои. Най-важното бе, че не бяха го забравили.
Ах, приятели мои! Значи все още съществувам за вас. Колко важно е да знам това.
— Знам, че ще оздравееш — шепне Изабел до нечувствителното му ухо.
— Да, татко, връщай се бързо у дома — изрекоха трите момичета в същото ухо.
— Мисля, че си попаднал в най-доброто неврологично отделение в Европа — каза Бертран. — Този тип, дето ни въведе, с очилата и високото чело, казват, че бил голям капацитет.
Но ето че влезе доктор Финшер и им каза, че не бива да уморяват болния. За днес било достатъчно. Можели да дойдат утре. Корабчето-такси щяло да ги вземе в единайсет.
Не, оставете ги още да поседят с мен. Имам нужди от тяхното присъствие.
— Хайде, оздравявай бързо — каза Бертран.
Финшер застана точно пред здравото око на пациента си.
— Имате хубаво семейство. Браво, господин Мартен!
Болният от LIS затвори бавно клепач в знак на одобрение и на благодарност.
— Ухото и окото ви са изходната точка, от която смятам да възстановя цялата нервна система. Това е възможно.
Доктор Финшер му говореше с нарастваща убеденост:
— Всъщност всичко е във вашите ръце. Вие сте един изследовател. Ще изследвате непозната за вас територия. Собствения си мозък. Той е новото „Елдорадо“ на третото хилядолетие. След като овладя извънземното пространство, човекът трябва да се насочи към покоряването на мозъка си — най-сложната структура във вселената. Ние, учените, наблюдаваме отвън, а вие ще експериментирате отвътре.
На Жан-Луи Мартен му се прииска да повярва в тази възможност. Прииска му се да се превърне във водещ изследовател на човешката природа. В съвременен герой.
— Ще успеете, ако сте мотивиран. Мотивацията е ключов елемент в човешкото поведение. Непрекъснато го проверявам с болните си, а така също и с мишките в лабораторията, и мога да ви го повторя: „Да искаш, значи да можеш.“
25.
„Харон“ навлиза в малък ръкав, водещ до пристанище, издълбано във варовиковата скала под укреплението. Капитан Умберто акостира до дървено мостче.
— Ще ви чакам тук.
Вместо довиждане хваща ръката на Люкрес, погалва я и я целува, след което мушка в нея някакъв лек предмет.
Тя поглежда какво има в ръката си — вижда пакет цигари и казва:
— Вече не пуша.
— Вземете я все пак. Нещо като парола, за да ви отворят вратата.
Люкрес свива рамене и прибира пакетчето. Доволна е да крачи отново по земята. Вътрешните й уши все още не са успели да преодолеят шока и коленете й се подгъват.
Изидор я прикрепя.
— Дишайте дълбоко, Люкрес, дишайте дълбоко.
Умберто отваря една голяма стоманена врата и ги въвежда в болницата. След това затваря вратата отвън. Двамата неволно потръпват. Страхът от психиатричните болници.
Не съм луда, казва си Люкрес.
Не съм луд, казва си Изидор.