Само семейството продължаваше да постоянства. Дъщерите говореха за връщане у дома, за оздравяване, за късмета му да го лекуват в такава високоспециализирана болница. Един ден Изабел изрече учудено:
— Я гледай, сложили са те в друга стая.
Едно мигване с клепача. Действително Финшер го беше преместил в по-голяма стая, за да може спокойно да „говори“ с близките си.
— Тази стая няма прозорец! — възмути се по-малката дъщеря Сюзан.
— И без това нищо не чувства! За него е без значение — кисело се обади по-голямата.
— Забранявам ти да говориш така!
Шокирана, майката зашлеви с всичка сила момичето. Жан-Луи Мартен примигна два пъти.
Не, не се карайте.
Но жена му и дъщерите му вече бяха излезли навън, за да му спестят неприятните сцени на разправиите си.
27.
На връщане морето е спокойно.
Намръщен и враждебен, Умберто вече не им говори, само от време на време плюе през леера, сякаш за да не им се изплюе отгоре.
Ръководителите на болницата явно не са си губили времето и здравата са го нахокали.
— Всъщност имаме късмет, че ни пуснаха да си вървим — обяви Изидор. — Спомням си какво се случи в Лос Анджелис през 1971 г. Десетима журналисти решили да постъпят в една психиатрична клиника, за да направят разследване. Всеки от тях отишъл при личния си лекар и му казал, че „чува гласове“. Това било достатъчно, за да ги насочат към психиатрична клиника, където автоматично им поставили диагноза „шизофрения“. Журналистите се заели за работа и съвестно записвали всичко, което ставало около тях. Когато обаче решили, че са приключили разследването си, установили, че не ги пускат да си вървят. Наложило се да се обърнат към адвокати, тъй като никой лекар не желаел да признае, че са с ума си. Само болните забелязали, че поведението на новодошлите е по-особено…
Люкрес е разпуснала косите си, които се веят на вятъра, и диша дълбоко, за да не я хване отново морска болест.
— Лекарите са се подразнили, че са били преметнати от журналисти. От момента, в който пристигнали в клиниката с етикет „шизофрения“, всеки техен жест бил тълкуван като типично шизофреничен.
Лазурният бряг се простира пред очите им с великолепните си вили, разположени току над залива.
— И аз чух за подобен експеримент, само че в Париж — започна Люкрес, която не искаше да остане по-назад.
— Със съгласието на училищната администрация група социолози раздали на новопостъпилите ученици от един випуск бележници с добри и лоши оценки за предишната година. Учителите не били уведомени за експеримента. В края на годината всички ученици с добри миналогодишни оценки получили добри бележки и обратно — онези, които постъпили с лош успех, получили само лоши бележки.
— Смятате, че се влияем от мнението на другите?
В този момент завибрира мобилният телефон на Люкрес. Тя слуша известно време, после изключи апарата.
— Беше професор Джордано. Открил е нещо. Оставил ми е съобщение, че ме чака в моргата.
— Ме чака? Ни чака — поправи я Изидор Каценберг.
— Спомена само мен.
Погледът на Изидор става по-остър.
— Смятам да ви придружа.
Ти си само едно проклето хлапе, което има още много да учи.
— А аз смятам да отида сама.
Не си ми баща.
— Не ви разбирам, Люкрес.
Капитанът си играе с каскета си, украсен с преплетени златни нишки и ги наблюдава със сардоничен поглед. Сега си спомня защо е решил да остане ерген.
— Трябва да призная, че това ми е крайно неприятно — заявява Изидор.
— Много важно — казва тя.
— Така ли?
— Така!
Изумруденозелените искрящи очи се взират в кафявите очи, които се опитват да гледат невъзмутимо.
След като доста студено се сбогуват с моряка, двамата журналисти се качват на мотора с кош, паркиран наблизо. Изидор иска да замълчи, но не успява.
— Наистина мисля, че е по-добре да сме заедно. Ако възникне някакъв проблем… — настоява той.
— Аз съм голямо момиче, способно да се защитава. Струва ми се, че вече ви го доказах.
— Позволявам си да настоя.
Тя бързо слага каската си и облича голямото си червено манто.
— Хотелът е съвсем близо, можете да си отидете пеш.
Вдига авиаторските си очила, яхва мотора, надига се и го целува по челото. После го хваща за брадичката.