— Нека да сме наясно, драги колега. Не съм ви ученичка, нито последователка, нито дъщеря. Правя каквото искам. Сама.
Той издържа погледа й и казва:
— Започнахме това разследване заедно по мое предложение. Повярвайте ми, по-добре ще е да не се разделяме.
Тук тя смъква очилата си и подкарва болида в следобедния трафик, оставяйки колегата си на пристанището.
28.
Изоставиха го постепенно, но безвъзвратно.
Дъщерите му разредиха посещенията си. Накрая дори не се извиняваха.
Продължи да идва само жена му Изабел. Тя не преставаше да повтаря като мантра: „Имам чувството, че си по-добре“, и: „Сигурна съм, че ще се оправиш“. Вероятно се опитваше сама себе си да убеди. По-късно обаче и тя на свой ред навлезе в стадия на не особено правдоподобните извинения, преди напълно да изчезне от хоризонта.
Така дойде денят, когато Жан-Луи Мартен се оказа лишен от всякакъв контакт с външния свят и когато си каза, че е най-нещастният човек на света. Дори осъденият на смърт имаше по-завидна от неговата съдба. Той поне знаеше, че скоро страданията му ще свършат. Докато Жан-Луи бе същество, „осъдено да живее“. Знаеше, че вечно ще лежи там, неподвижен като растение. Не, дори не като растение. Растението се полюшва, расте. Той беше като машина. Като ютия. От едната страна му вкарваха енергия със система за преливане, от другата следяха пулса му, но имаше ли разлика между плътта и механиката, която позволяваше на тази плът да не изчезне? Той беше първият човек, превърнал се в машина и въпреки това мислещ.
Проклета катастрофа! Ако можех да пипна негодника, който ме докара до това състояние!
Тази вечер си мислеше, че нищо по-лошо не може да му се случи.
Грешеше.
29.
За малко да блъсне един пешеходец. За да стигне по-бързо, Люкрес Немрод е решила да кара по тротоара. Но минава през парче от счупена бутилка и предната гума на мотора издава каучукова въздишка.
— Сега я наредихме.
С мъка сваля гумата, закачена зад мотора. В този момент започва да вали. Няколко младежи й предлагат помощ, а тя им отговаря с яростно „не“.
Резервната гума също е спукана.
Журналистката сритва машината.
Дъждът се усилва. Бурята люлее корабите в далечината.
Люкрес рови в коша на мотора, намира флакон с препарат за лепене на гуми и го закрепва за клапана.
Винаги съм успявала без чужда помощ. Родена съм без родители. Или пък те толкова бързо са се измели, че не съм имала време да ги видя. Сама съм се образовала, като съм чела книги, без напътствията на учители. Започнах да се занимавам с журналистика, без да посещавам училище за журналисти. Сега сменям гумата си, без да прибягвам до услугите на монтьор. Не искам да завися от никого. А! Като се сетя за всички онези нещастни наивни момичета, които чакат да си намерят съпруг, който да им реши проблемите! Принцът от приказките е нанесъл големи поражения на поколението ми.
Проверява налягането, забелязва, че не е достатъчно, и отново натиска бутона на флакона.
Всички тези Пепеляшки, Снежанки и Спящи красавици!
Спира един камион и шофьорът й предлага помощта си. Секунди след това побягва, засипан с обиди. С бавното угасване на дневната светлина дъждът става по-студен.
Накрая гумата е залепена. Невъзмутимо изправена върху мотора. Люкрес се опитва да го запали. Той отказва.
Тя многократно помпа с крак.
Накрая се чува слабо, после по-ясно мъркане и моторът изръмжава във вечерта.
Благодаря, машино.
Но под проливния дъжд не може да се кара бързо. Когато стига до моргата на Кан, вече е двайсет и два часът. Взима от коша фотоапарата си и го премята през рамо.
По това време е останал само портиерът на входа. Антилецът с плитчиците е все така потънал в „Ромео и Жулиета“.
Когато вижда журналистката, той й прави знак, че не може да влезе, и още един с китката си, който показва, че е твърде късно да пуска когото и да било.
Тя издърпва голямото портмоне, закачено за панталона й с верижка, и след като разглежда съдържанието му, уморено изважда банкнота от двайсет евро.
Без никакъв коментар той прибира банкнотата, натиска бутона, който отваря вратата и отново се зачита в „Ромео и Жулиета“.