Кабинетът на Джордано е заключен, но залата за аутопсии е отворена. Помещението е пусто. Шест тела, покрити с бели чаршафи, лежат върху масите. Люкрес забелязва, че вратата на рентгена е открехната и оттам се процежда червена светлина.
— Професор Джордано? Професор Джордано, там ли сте?
Внезапно всички светлини угасват.
30.
— Защо гасиш? — попита по-младият от двамата санитари.
— Той е като зеленчук. Не може нито да говори, нито да помръдне. Със или без светлина, за него е все тая. Поне малко икономия да направим. Може би един ден ще запушим дупките в Здравната каса с точно такива малки спестявания — изсмя се другият.
Младият санитар помърмори:
— Жесток си.
— От трийсет години я работя тази робска работа. Съжалявам, но вече нямам никаква мотивация. Затова се забавлявам. Ако не друго, поне да си поиграем с пациентите! Хайде, не се безпокой. Този така или иначе не може да се оплаче.
— А ако Финшер дойде и види, че лампата е угасена?
— Той минава всеки ден на обяд, достатъчно е да запалим в дванайсет без десет.
Така за Жан-Луи Мартен започна периодът „без светлина“.
В почти непрекъснатия мрак страхът скоро напълно обзе съзнанието му. Започна да вижда чудовища с тела на дракони, които често придобиваха облика на двамата санитари.
Когато светлината се завръщаше, почти изпитваше болка. Двамата удържаха на думата си — палеха десет минути преди идването на Финшер.
Отначало силната светлина го заслепяваше и не виждаше нищо. После се появяваше таванът. Бял. И насред белия таван едно малко петно, по което болният от LIS истински се увлече. Зае се да го разглежда, докато не опозна всичките му подробности — всяка отсянка на сивото, всяка грапавина. Постепенно петното придоби метафизични измерения. То бе цяла вселена, върху която погледът му си почиваше.
Не знаеше как са разположени къщите в някогашния му квартал, нито как са подредени шкафовете в стаята, където лежеше, но бе запознат с всеки милиметър от това петно от един квадратен сантиметър, което толкова внимателно наблюдаваше. И в този миг му хрумна нещо. Да вижда беше само по себе си огромно удоволствие. Да вижда каквото и да е. Дори едно обикновено петно.
В дванайсет дойде доктор Финшер. Мартен би искал да му подскаже на какво мъчение го подлагат санитарите. Но неврологът извърши само необходимите терапевтични действия. Когато си отиде, санитарите загасиха лампата.
Пълен мрак. Отново пълна слепота.
Жан-Луи Мартен изчака да си тръгнат чудовищата, а след около час откри, че на тъмно чува неща, които не долавя, когато има светлина — тежкото дишане на болния в съседната стая, шума на помпата на апарат за изкуствено дишане, разговора на санитарите в коридора.
Странно, каза си той, едва когато те лишат от едно сетиво, разбираш колко ти е необходимо то.
Тези звуци са съществували и преди, но той не им е обръщал внимание. Сега сякаш цял един нов свят се откриваше пред него. Свят с петно на тавана и хиляди вълнуващи фонови шумове.
След това откритие страхът от тъмното отново се върна. И докато омаята от петното траеше няколко мига, потресът от мрака изглеждаше безкраен. Взе дори да си мисли, че в тъмнината може да умре, без да забележи. Тогава изпита огромно съжаление към себе си. И никой не видя как в пълния мрак от окото му потече възкисела сълза.
31.
Люкрес напразно натиска ключа за лампата.
Сигурно е изгорял някой бушон.
Светят само зелената и бялата лампичка над надписа EXIT. Те се захранват от самостоятелен генератор. Младата жена вижда кутия кибрит до бунзеновата горелка и пали една клечка.
Влиза в помещението с рентгена. Съдебният лекар с бяла престилка седи в едно кресло с гръб към нея.
— Доктор Джордано?
Пред него е поставена стъкленицата с етикет „Самюел Финшер“. Люкрес забелязва, че сега мозъкът е разрязан на две като ябълка.
— Доктор Джордано…
Докосва го по ръката. Съдебният лекар не помръдва. Завърта креслото, за да го погледне в очите. Слабата светлина на клечката осветява лицето на лекаря, застинало в гримаса на абсолютен ужас. Сякаш е видял нещо отвратително. Устата му е още отворена.
Тя сдържа вика си и изпуска клечката. Бързо запалва друга.
Зад нея едно от телата помръдва. Другите са с боси крака и етикет, закачен на палеца. Изпод чаршафа на мръдналото тяло се подава чифт обувки.