След като се съвзема, Люкрес Немрод доближава клечката до лицето на лекаря и го разглежда.
Изпод чаршафа се протяга ръка, която опипва масичката на колелца, намира скалпел, взима го и изрязва плата на нивото на очите си. После замята чаршафа на главата си и си прави маска.
Люкрес е все така с гръб към него. Мери пулса на Джордано. Човекът с чаршафа на главата държи скалпела като кама.
Клечката й изгаря пръстите, Люкрес я пуска и отново се озовава в пълна тъмнина. Трескаво рови в кибритената кутия.
Когато запалва нова клечка, човекът с чаршафа на главата се е приближил до нея. Но тя все още не знае, че е там. Разглежда документите на бюрото.
Клечката угасва.
Тя драсва друга, но в бързината я счупва. А тази е била последната. Чува шум и рязко се обръща.
— Има ли някой там?
Клечката гори ноктите й, но тя се опитва все пак да разгледа документите на бюрото.
Клечката гори пръстите й.
— Да му се не знае! — казва тя.
Долавя зад себе си шумолене на плат.
Пипнешком сваля апарата от рамото си и прави снимка със светкавицата в посока към шума. Ако клечката кибрит осветява дълго една малка зона, то светкавицата осветява за част от секундата цялото помещение с всичките му подробности.
Люкрес ясно различава човека с чаршафа на главата и със скалпела в ръка. Бързо се отдръпва и се скрива зад една маса. Иска отново да използва светкавицата, но й трябва време, за да презареди. Затова примирено изчаква червената светлинка да стане зелена.
Готово, зелена е.
Щрак. Люкрес установява, че човекът я търси по-вдясно. Светлината го е заслепила. Така печели няколко ценни секунди. Само че сега той е разбрал откъде идва проблясването и се втурва към нея. Тя едва успява отново да се скрие.
Всеки дебне другия в тъмното.
На тъмно съм безпомощна. Трябва да изляза оттук.
Вратата е затворена. Люкрес разтърсва дръжката. Човекът се хвърля отгоре й и я просва на земята. След това, стъпил с крак на врата й, насочва към нея острието на скалпела.
Приток на адреналин изпълва кръвоносните й съдове, стига до края им и стопля мускулите й. Тя се опитва да се освободи.
Различава острието в полумрака, към който ретините й бавно са се нагодили.
Страх. Всичката кръв се стича в мускулите на ръцете й, за да им помогне да отблъснат крака, който смазва врата й.
Силен трясък изненадва и двамата. Страхотен удар с рамо разбива вратата. Светлината на електрически фенер заслепява и нападателя, и нападнатата. Агресорът се поколебава, после освобождава жертвата си и избягва.
С глух глас Люкрес произнася с мъка:
— Изидор! Не го оставяйте да избяга!
Дебелият журналист се опитва да блокира изхода. Но непознатият е по-пъргав от него. Отблъсква го и избягва, без да изпуска скалпела си. Люкрес малко по малко си поема дъх.
Изидор внимателно разглежда врата на съдебния лекар.
— Никаква рана. Скалпелът със сигурност не го е докосвал. Джордано е умрял от страх при вида му.
Изидор продължава да го опипва.
— Чудно. Живял е непрекъснато със смъртта на другите, а е превъртял от страх, щом самият той се е оказал в опасност!
— Само не започвайте с вашите „Господине, трябваше да ме послушате“!
— Нищо не съм казал.
Изидор намира електрическото табло и пуска тока. Младата жена примигва, после вади бележника си.
— Джордано сигурно е страдал от фобия — отбелязва тя. — Той изпитваше болезнен страх от смъртта. Когато е видял скалпела, мозъкът му е предпочел да се самоунищожи.
Тя сяда изтощена и загризва нокътя си.
— Аха, разбрах. По един или друг начин убиецът успява да научи каква фобия има жертвата му.
— Когато човек има фобия към нещо, истинската опасност увеличава размерите си, докато предизвика панически страх, а паническият страх може да причини смърт. В една енциклопедия прочетох следната история: един моряк, затворен в хладилен контейнер, умира от студ, защото си мисли, че му е студено. Описва агонията си, като пише по стените с парче стъкло. Съобщава например, че усеща как крайниците му се вкочанясват. Когато обаче откриват трупа, установяват, че хладилната система не е била включена. Морякът е мислил, че му е студено, и това убеждение е било достатъчно, за да го убие.