Боли ме.
Най-после наркоманът не устоя на натиска на болните и отпусна хватката си.
Финшер си пое дъх, закашля се, изплю се.
Не бива да показвам, че това нападение ме е уплашило.
Дръпна надолу пуловера си и с подрезгавял глас изрече:
— Връщайте се по стаите си.
Четирима санитари повлякоха наркомана към изолационната.
35.
В апартамента си в хотел „Екселсиор“ Изидор и Люкрес си почиват.
Двете половини на светлорозовия мозък на Финшер плуват в стъкленицата.
Люкрес е пъхнала по малко памук между пръстите на краката си и докато говори, с точна ръка лакира ноктите си в яркочервено. Сцената прилича на церемония, при която всеки пръст на свой ред пристъпва напред, за да получи мирото на лака.
Изидор придърпва към себе си нощната лампа, взима една лупа и една голяма книга.
— Този, който е убил Финшер и който се опита да ви убие, знае нещо за мозъка, което ние не знаем.
— Каква е тази книга?
— Беше на бюрото на Джордано. Четял я е, преди да умре.
Изидор Каценберг прелиства книгата, спира на една цветна илюстрация и сравнява рисунката с това, което вижда. Бърка в пакетче бонбони, за да достави гориво на собствения си мозъчен генератор.
Люкрес Немрод се приближава, вирнала пръстите на краката си, за да не докосват пода.
— То е нещо като новооткрита страна. Като непозната планета. Ще я посетим заедно. Имам чувството, че когато разберем как функционира мозъкът ни, ще разберем и кой е убиецът.
Тя прави гримаса на отвращение. Той продължава:
— 1450 кубически сантиметра сиво, бяло и розово вещество. Машината ни за мислене. Оттам тръгва всичко. Едно най-обикновено желание може да доведе до раждане на дете. Най-обикновено раздразнение може да предизвика война. Всички драми и цялата еволюция на човечеството се зачеват някъде в меандрите на това парче плът.
Люкрес на свой ред взима лупата и наблюдава по-отблизо. Съвсем се е приближила до мозъка и има чувството, че се намира на планета от розова гума, покрита с кратери и пукнатини.
— Тук, отзад — казва Изидор, — тази по-тъмна зона е малкият мозък. Там непрекъснато се анализират положението на тялото в пространството и хармонията на жестовете.
— И затова не падаме, като ходим?
— Вероятно. Ако продължим в посока към челото, ще стигнем до първичната зрителна зона, където се възприемат цветовете и движението. Зад нея е вторичната зона, където образите се тълкуват, като се сравняват с познатите образи.
— Каква разлика правите между първична и вторична зона?
— В първичната само възприемаме информацията, във вторичната й придаваме смисъл.
Журналистът се върти около стъкленицата.
— Да продължим напред, за да стигнем до сетивната зона. Тук е центърът на допира, на вкуса, на болката, тук разпознаваме температурата.
— Тоест, обработваме информацията на сетивата.
— Още по към челото се намира слуховата зона — възприемане и разпознаване на звуковете.
— Какво е това, тъмнорозовото?
— Мм… да не бързаме. Продължаваме нататък. Ето я зоната на късата памет. А ето и двигателната зона, която командва мускулите ни.
— А езикът къде е?
Изидор търси на картата си.
— Отстрани, ето тук, в теменния лоб.
Люкрес все по-внимателно се взира в мозъка на Финшер.
— А вътре?
Изидор обръща страницата.
— Отгоре е повърхностният пласт — кортексът, кората. Там се раждат мислите и езикът.
— Но това е само една тънка кожа…
— Тънка, но много нагъната. Кората е отговорна за всички висши функции на организма и човекът всъщност притежава най-дебелата кора от всички животни. Да влезем вътре в мозъка. Под кората се намира лимбичната система, където се раждат емоциите ни — страст и гняв, страх и радост. В тази книга я наричат също „нашият бозайнически мозък“ за разлика от кората, която била „нашият типично човешки мозък“.
Люкрес се навежда, за да разгледа по-добре лимбичната система.
— Значи тук е станало нещо странно и е причинило смъртта на Финшер.
— И може би също на Джордано. В лимбичната система се намира една по-малка структура, наречена хипокамп. В нея се съдържа пялото ни минало. Хипокампът сравнява всяко ново усещане с всички онези, които вече е запаметил.