Долавяше и още едно сублиминално внушение на телевизията — тя изолираше хората, подтикваше ги да живеят в самота.
Телевизията караше децата да съдят ретроградните си родители и родителите да съдят дебилните си деца. Позволяваше на хората да не си говорят на масата. Заблуждаваше ги, че човек може да забогатее, само като участва в някоя телевизионна игра, като си спомни датата на дадена историческа битка.
След петнайсет дни Жан-Луи Мартен вече не понасяше този предмет, който непрекъснато му пълнеше главата с нежелани послания.
Бе опознал еднообразието на тъмнината и еднообразието на светлината, сега се сблъскваше с еднообразието на идеите.
Успя да обясни това на Финшер.
Тогава невропсихиатърът му предложи да си избере канал чрез „да“ и „не“ и започна да изброява каналите.
Нова игра с клепача. Избра канал за научна документалистика.
От този момент нататък Жан-Луи Мартен започна да поглъща наука по шестнайсет часа на ден. Най-после бе намерил дразнител, за който се оказа ненаситен. Имаше толкова различни науки, толкова странни открития, толкова знания.
Предаванията по този канал бяха истински пир за ума. Защото имаше време, защото имаше желание, Жан-Луи Мартен — бивш среден кадър от регионална банка, се зае да учи всичко наред по всички науки по шестнайсет часа на ден. И защото от началото до края на емисиите никой не му пречеше и нищо не разсейваше вниманието му, запомняше всеки образ, запомняше всяка дума и забелязваше, че способностите на мозъка му можеха безкрайно да растат.
През този период на научно самообразоване Жан-Луи Мартен си каза за пръв път откакто бе в болницата: „В крайна сметка, нещата не са толкова лоши.“ Вече изпитваше по-малко страх от утрешния ден. Щом стигна до медицината, реши да изучи биологията и физиката.
Спомни си, че преди него Леонардо да Винчи, Рабле и Дидро бяха пожелали да опознаят всички науки на своето време. Жан-Луи Мартен откриваше у себе си същата амбиция.
Повече от всяка друга изява на човешкия ум, науката непрекъснато се обновяваше и се развиваше по експоненциална крива, като влак, който не спира да ускорява движението си и вече никой не може да го стигне. Жан-Луи Мартен имаше достатъчно време, за да проследи всички епизоди на своя напредък.
От само себе си се разбира, че повече от всичко го интересуваха мозъкът и нервната система.
Щом уточни избора си, той пожела да разбере дълбочинните механизми на мисълта. Когато чуваше как някой учен обяснява изследванията си, Мартен си задаваше все един и същи въпрос: „Какво точно става в мозъка му? Кое го кара да действа?“
37.
Кое ни кара да действаме?
Второ действие
Буря в черепа
38.
Вятърът.
Мистралът духа в маслиновите дървета и разнася жълтите цветчета на мимозата. Подобни на боксови круши, кипарисите се навеждат, после отново се изправят, готови да посрещнат бурята. По морскосиньото небе плават обточени със сиво и виолетово облаци. Слънцето решава окончателно да се скрие зад морето, когато моторът с кош паркира пред една величествена вила в Кап д’Антиб. Сградата се вижда добре през решетестата пътна врата. Проектирана като кораб, тя е изпълнена изцяло от черен мрамор и е украсена с коринтски колони и алабастрови кариатиди. В оградения от висок зид парк няколко гръцки статуи, сякаш излезли от претърпял корабокрушение древен кораб, наблюдават кой влиза и кой излиза. На звънеца до пътната врата са изписани две имена: Финшер-Андерсен.
Люкрес Немрод натиска звънеца. Никаква реакция. Натиска няколко пъти.
— Майка ми казваше: „Едно, информирай се. Две, размисли. Три, действай.“ Да започнем с оглед на мястото — предлага Изидор Каценберг.
Обикалят зида. Не откриват врата, но на едно място зидът е по-нисък.
Люкрес се покатерва върху него и подава ръка на колегата си, който се качва с много по-голяма мъка.
Прекосяват парка без затруднения. Никаква аларма не се задейства. Никакво куче не се нахвърля върху тях. Статуите не помръдват, но като че ли ги гледат.
Люкрес напразно чука на вратата, после вади един шперц и се заема да обработва ключалката. Накрая тя поддава. Двамата журналисти предпазливо влизат вътре, запалват фенерчетата си и оглеждат антрето.