Директорът на МАЕС проявява жив интерес към тази забележка.
— Вярно е. Щастието е абсолют, който човек се надява да постигне в бъдеще. Удоволствието е нещо относително, което можем да постигнем веднага.
Миша ги насочва към един бар, където облечен в ливрея майордом им поднася по негова молба сладкиш, съставен от три концентрични кръга — зелен, розов и жълт в центъра.
— Какво е това?
— Опитайте.
Люкрес докосва сладкиша с върха на езика си. Никакъв ясен вкусов сигнал. Нормално — върхът на езика усеща само сладкото; при това, за да се предизвика усещането, трябва да има поне 0,5% захар.
Физиономията на Люкрес изразява съмнение, но Миша настоява. Тогава тя взима една лъжица и сякаш се готви да погълне лекарство, слага в устата си част от това подозрително шарено нещо. Затваря уста и притваря очи, за да усети вкуса. Езикът й е покрит с малки розови издатини — вкусови луковици. Всяка луковица съдържа вкусови клетки, които задействат определени импулси в невроните, прикрепени към луковицата. Те от своя страна ги предават на мозъка, който ги тълкува, според вкуса на храната, като сладки, солени, кисели или горчиви. Клетките по страните на езика са чувствителни към соленото и киселото.
Люкрес усеща в устата си по малко от всичко — отначало солено, после сладко, после горчиво, накрая — кисело.
— Много е вкусно — признава тя. — Какво е?
— Японски сладкиш от червен фасул. Знаех, че ще ви хареса.
От своя страна Изидор, който е любител на класическите сладкиши, си поръчва сметанов сладолед с шамфъстък.
— Обичате сметана, нали? Нормално е. Тя има вкуса на майчиното мляко. Ние непрекъснато се стремим да регресираме, отново да станем бебета. За да бъдем едно цяло с майката, едно цяло с вселената. За да бъдем свръхмогъщи. Преди да навърши девет месеца, бебето си въобразява, че е всичко. Всеки от нас изпитва носталгия към този период на илюзия. Сметаната ни напомня за него.
Изидор бърка сладоледа си, докато го превръща в каша от сметана и плодове.
— Финш… Сами често говореше за мотивация — подхвърля той.
— Защо да говорим за мотивация? Да говорим за удоволствие — отвръща Миша. — Спирането на болката е удоволствие. Спирането на страха е удоволствие. Да се храниш, да спиш, да пиеш, да се любиш — всичко това са удоволствия. Сами не беше привърженик на мотивацията, а на удоволствието. Но думата „удоволствие“ днес е толкова подозрителна, че не можеше да рискува да я произнася често. Убеден съм обаче, че точно за нея мислеше, когато след победата си над Дийп Блу IV повтаряше термина „мотивация“. Смъртта му е върховното доказателство. И трябва да ви кажа, че формулата навлезе в нашия жаргон — да се „финшеризираш“ означава да умреш от екстаз, докато се любиш.
— Значи мислите, че е умрял от любов? — пита Люкрес и забелязва нов надпис: „По-добре грях отколкото лицемерие“.
— Разбира се. Гигантският оргазъм е унищожил мозъка му!
— Чувам, че се говори за оргазъм. Може ли да се присъединя към разговора?
Към тях се приближава мъж с вид на английски денди. Прошарени коси, заострен мустак, чийто десен край мъжът извива с пръсти. Носи ленен костюм, бяла риза и небрежно завързан около врата копринен шал. Лицето му е прекалено силно загоряло, дори за жител на Лазурния бряг, жестовете му са малко превзети, но елегантни.
— Да ви представя Жером — един от стълбовете на нашия клуб.
— Хей, Миша, не си ми казал, че имаме нова участничка, която е такава „будителка на сетивата“.
Жером целува ръка на Люкрес.
— Жером Бержерак. На вашите услуги — казва той.
И й дава визитната си картичка, на която е написано: „Жером Бержерак, безделен милиардер“. Люкрес намира идеята за забавна.
— Какво значи „безделен милиардер“? — пита тя.
Той застава до тях, отново поставя монокъла на окото си и набръчква бузата си, за да го намести.
— Един ден плавах с двайсет и пет метровата ми яхта заедно с три момичета на повикване — една червенокоса, една блондинка и една брюнетка. Бяха се изпекли като кифлички, най-възрастната беше на двайсет и две години. Бях се любил с всичките една след друга и с трите едновременно, отпивах от шампанското си, гледах в далечината островите с техните палми, тюркоазносиньото море и оранжевия залез и си мислех: „Хубаво, а сега какво да правя?“ И ми стана много тъжно. Осъзнах, че се намирам на върха на това, което може да ми предложи човешкото общество, и че не мога да се изкача по-високо. Като онези ученици, които получават по всичко шестици и вече няма накъде да се развиват. Това осъзнаване ме деморализира. Тогава се запитах дали пък няма нещо, което да стои над върха и открих МАЕС.