Ученият беше впечатлен от сръчността на Жан-Луи Мартен. Сега той пишеше не по-бавно от коя да е секретарка. Почти бе достигнал скоростта на нормалното говорене. Функцията създава органа. Времето, прекарано в писане, не му бе донесло литературна слава, но го бе направило изненадващо ловък.
— Осъзнаеш ли предразсъдъците си, значи си започнал да се освобождаваш от тях — отвърна той.
„Всъщност ние не позволяваме на реалното да съществува. Идваме на този свят с някакви вярвания и ако реалното им противоречи, се изхитряме да го разбираме погрешно. Например, ако съм убеден, че хората ще ме отблъснат, защото ще забележат, че съм инвалид, а те не ме отблъснат, ще започна да търся във всяка тяхна дума намек, който да ми позволи да кажа: «Виждате ли, отблъскват ме, защото съм инвалид».“
— Това е принципът на параноята. Страхът произвежда опасността.
Самюел Финшер избърса лигата, която се стичаше от устата на пациента му.
„По-лошо е. Ние проявяваме агресивност към реалното. Непрекъснато си измисляме удобна реалност за лично ползване и отричаме чуждата реалност, ако не си пасва с нашата!“
Какво изразяваше окото на Жан-Луи Мартен — гняв или въодушевление, никой не би могъл да отсъди.
„Мисля, че ние всички сме луди, докторе. Защото деформираме реалното и сме неспособни да го приемем такова, каквото е. Най-симпатични са ни онези хора, които успяват да прикрият собственото си схващане за реалното и да създадат впечатление, че приемат нашето. Ако кажем на глас всичко, което наистина мислим, ще трябва само да се караме.“
Мартен направи пауза, после продължи.
„Може би това е най-ужасното, което съм осъзнал — мислех се за физически инвалид, а след като размислих, установих, че съм и умствен инвалид. Не съм способен да обхвана света.“
Доктор Финшер не отговори веднага.
„Съществува ли човек, способен да приеме голата реалност такава, каквато е наистина, без да иска да я измисля предварително?“ — настоя Жан-Луи Мартен.
— Бих казал, че такава е целта на разумния човек — да приеме света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто си мисли, че е, или че трябва да бъде.
„Аз лично смятам, че реалното е измислено от нас. Ние мечтаем какви да бъдем. Нашият мозък ни превръща в шест милиарда богове, които не съзнават своето могъщество. Затова аз сам ще реша как да мисля за света и как да мисля за себе си. Отсега нататък решавам да се смятам за забележителен човек, който живее във вълнуващ и непознат свят и няма никакви предразсъдъци“ — написа Жан-Луи Мартен.
Самюел Финшер погледна пациента си с нови очи. Какво бе станало с чиновника от Кредитната банка на Ница? Мартен беше като гъсеница, която се превръщаше в пеперуда, само че не тялото, а духът му разперваше многоцветните си крила.
— Впечатлен съм, Мартен.
„Тази нощ сънувах, че се намирам в луксозен салон, където някакви хора празнуваха — написа болният. — И не знам защо, но и вие бяхте там. Имахте огромна глава, гигантска глава, висока три метра.“
Самюел Финшер хвана ръката му.
— Сънят е единственият момент, когато сме напълно свободни. Само тогава оставяме мислите си да се реят на воля. Сънят ви не означава нищо, освен може би това, че ме надценявате.
42.
Обяд е и в МАЕС всичко ври и кипи. Лъскави лимузини паркират една след друга пред провансалската къща — седалище на епикурейския клуб. От тях слизат крайно елегантни хора. Изискано облечените жени разгъват ветрилата си и наместват шапките си. Горещо е.
Изидор и Люкрес също паркират мотора си с кош. Свалят каските си и авиаторските си очила и остават по вечерно облекло, скрито под червеното и черното палто. Цепната пурпурна рокля за Люкрес, зелено сако и широка риза от бежов поплин за Изидор. Люкрес сменя удобните ботинки с черни сандали на висок ток, които обува върху мрежестите си чорапи. Изидор запазва мокасините си. Той оглежда спътничката си, която дотогава не е виждал в подобно облекло. Днес тя вече не е девойче, а направо жена-вамп. Дългите й рижи коси са в тон с цепнатата пурпурна рокля и на техния фон изумруденозелените й очи, очертани с черна линия, изглеждат още по-красиви. Червилото придава на лицето й блясък, а благодарение на високите токове е пораснала с няколко сантиметра.
— Обувките ми са нови и ми стягат — признава тя притеснено. — Да влизаме бързо, за да ги сваля.
Двамата журналисти се нареждат на опашката от хора, които чакат да влязат, докато от инсталираните навън високоговорители се разнася симфонична музика.