Самюел Финшер седна по-близо до болния.
„Какво има, докторе?“
— Нищо. Или по-скоро… Невероятно е, но имам чувството, че като се изключи чистата неврологична практика, вие знаете почти колкото мен.
„Защото ме интересува, докторе, това е всичко. Мотивиран съм. Ние сме изследователи на последния непознат континент — самият вие казахте това. Салвадор Дали и шахматът ми се струват малки портали, през които мога да проникна в тайните на мозъка. Но има и други. Вие също сигурно разполагате със свои портали.“
Тогава Самюел Финшер му разказа за страстта си към древногръцките автори като Сократ, Платон, Епикур, Софокъл, Аристофан, Еврипид, Талес…
— Гърците са разбирали силата на легендата. Всеки бог, всеки херой е вектор, чрез който разбираме някое чувство, някоя емоция, някоя лудост. Олимп е собственият ни дух и боговете му са човешките качества, които трябва да опознаем. От всички легенди най-многозначителна ми изглежда „Одисеята“ на Омир. Тя е била написана през VIII век преди Христа. Думата „одисея“ всъщност идва от името на героя Одисей. За разлика от Херкулес, известен със силата си, Одисей блести с ума си.
„Одисей? Разкажете ми пак за пътешествието му.“
Тогава Финшер разказа как на Одисей му хрумнало да построи и да подари огромен дървен кон, за да влезе с хората си в троянския град и да изтреби през нощта жителите му.
„Виждате ли, Сами, дървен кон като в шаха…“
— Признавам, че това е илюстрация на теорията ви за божествените играчи на шах, които манипулират хората. Посейдон, богът на моретата, и Атина, богинята на мъдростта, воюват помежду си, като използват смъртните.
„Ние живеем в едно измерение, но сигурно има и други, над нашето и под нашето. Може би дори вътре в нашето…“
След това Самюел Финшер разказа как след победата на Одисей Посейдон решил да направи така, че корабите на царя на Итака да се изгубят в мъглата.
„Ход на черните.“
— Тогава Атина се явила на Одисей и го посъветвала да отиде на остров Еол, където му подарили мях, пълен с ветрове.
„Ход на белите.“
— Одисей и моряците му толкова се отклонили от пътя си, че им трябвали седемнайсет години, за да се приберат у дома.
„Като някоя злополука, която ви откъсва от любимите ви същества“ — каза Жан-Луи Мартен.
Бившият служител на Кредитната банка в Ница очарован си припомни приключенията на Одисей. Струваше му се, че отдавна ги знае, но от устата на Финшер всяка перипетия на древния герой придобиваше различна окраска.
Гласът на Финшер стана по-тих, когато разправяше за завръщането на моряка, дегизиран като просяк. Накрая дойде ред на отмъщението — стрелба с лък по претендентите за ръката на жена му Пенелопа.
Жан-Луи Мартен написа със здравото си око:
„Примерът на Одисей ще ми помогне да преборя болестта си.“
Самюел Финшер се усмихна.
Одисей! Той иска да прилича на Одисей. Както приятелят ми от детинство. Дали това е съвпадение? Ако знаеше какви спомени буди у мен името Одисей!
„Но винаги ще ми липсва едно нещо — практиката. Всичко това е твърде умозрително. Нужен ми е контакт с материята.“
— Кой знае, може някой ден да включат към интернет ръце, способни да действат.
„Това беше надеждата ми, но вече не е. Духът движи материята. Чрез интернет мисълта ми може да предизвиква събития в целия свят.“
— Каква е мотивацията ви сега?
„Да ви шашна. Да ви накарам да откриете нещо ново за мозъка, нещо, което досега не сте знаели.“
— Не може толкова лесно да се догонят десет години следване и петнайсет години клинична практика.
„Който иска, може. Фразата е ваша, ако се не лъжа. Търся и ще намеря.“
Като начало Жан-Луи Мартен си смени псевдонима. „Зеленчукът“ бе мъртъв — сега вече нямаше комплекси. Реши да бъде героят от филма на живота си. Да бъде Одисей. Бе дошъл моментът да бъде силен, да бъде господар на мисълта си, господар на мозъка си.
Остави ума си да се понесе из интернет както велик мореплавател се носи по морските течения. Атина беше до него.