Докато асимилираше гореизложените факти, Атина запази мълчание, но той знаеше, че тя споделя неговата гледна точка. За нея това беше вън от съмнение.
„Компютърът е бъдещето на човешкия мозък.“
52.
Капитан Умберто вдига младата журналистка на рамо и я слага върху една носилка. Завързва я с каиши, след което я покрива с одеяло от глава до пети. Двама мъже я понасят в неизвестна посока.
Вероятно не искат другите болни да ме видят, мисли Люкрес.
Отгатва, че носачите изкачват стълбища, движат се по коридори. Накрая отмятат одеялото. Един мъж я опипва, открива мобилния й телефон и бележника със записки в джоба, който специално бе поръчала да пришият. Преглежда бележника от кора до кора. Сетне преписва в една тетрадка телефонните номера, запаметени в телефона. Една тогава дава знак на другите да я отнесат. Вкарват я в някаква стая, отвързват ръцете й. Вратата се затваря след тях.
Стаята е празна, има само едно желязно легло, занитено за стената, с дръжки, през които да преминават колани, и по средата — тоалетна чиния с педал. Стените са шумоизолирани с кремав пухкав плат. Срещу нея се откроява прозорче, през което се виждат камера и компютърен екран.
Люкрес се освобождава от усмирителната риза и с облекчение протяга ръце. Пурпурната й ламена вечерна рокля, мрежестите чорапи и обувки с високи токчета не се вписват в обстановката. Сяда върху капака на тоалетната и изува обувките си. Разтрива пръстите си през чорапите.
Неочаквано компютърният екран светва и на него се изписва следното изречение:
„Защо разследвате случая с Финшер?“
Камерата задейства един червен бутон под екрана, за да покаже, че е включена.
— С кого говоря?
„Въпросите задавам аз. Отговорете.“
— Ако не отговоря?
„Искаме да знаем защо разследвате смъртта на Финшер. Какво ви каза Джордано по телефона?“
— Каза ми, че Финшер умрял от любов, но фактът, че изпратихте Умберто, за да убие патолога, както и моето отвличане, ме карат да мисля обратното. Благодаря за информацията. Сега вече нямам никакво съмнение, че става дума за убийство.
Удря с юмрук по стъклото, но то е много дебело и успява само да натърти ръката си.
— Нямате право да ме задържате против волята ми! Изидор сигурно вече ме търси. Така или иначе, вече изпратих началото на разследването до вестника ми и те ще го публикуват, ако нямат новини от мен. Тоест, имате интерес да ме освободите.
Екранът на компютъра проблясва.
„С кой друг говорихте?“
— Вие ли убихте Финшер?
„Не вие задавате въпросите.“
Безсилни са срещу мен.
Камерата се настройва и окото й се затваря, докато обективът се насочва към лицето на младата жена, за да го покаже в едър план.
Притеснявам ги. Значи, козовете са в мои ръце. Не трябва да изглеждам впечатлена.
Засилва се и ритва със страхотна сила прозорчето. Не преследва никакъв ефект, освен да предизвика оглушителен шум като от експлозия и да изрази решимостта си.
„Успокойте се. Докато станете по-разговорчива, ще стоите затворена в тази кабина. Чували ли сте за сетивна изолация? Най-ужасното нещо, което може да се случи на човешкия мозък. Нищо за ядене, нищо за гледане, нищо за слушане, нищо за четене — пълен глад във всяко отношение. Ние непрекъснато получаваме информация посредством сетивата си и това ни доставя удоволствие. И най-незначителният дразнител очарова мозъка ни, защото му дава занимание. В нормалния живот влизаме в съприкосновение с хиляди дразнители. По отношение на сетивните дразнители сме като разглезените деца, но не си даваме труда да го осъзнаем. Но ако този безкраен приток, който приемаме за даденост, секне, изпадаме в дълбоко объркване. Надявам се да не ви подлагаме на подобно лечение прекалено продължително и много скоро да се покажете по-отзивчива. Ще се убедите сама колко силно дестабилизира пълният покой, при положение, че основното ни състояние в света, в който живеем, е трескавата възбуда.“
Нов ритник в стъклото. Започва да рита равномерно, като дървосекач, който, удряйки с брадвата на равни интервали, се надява дървото да се предаде.