Лимбичният мозък, оформил се едва в стадия на млекопитаещите, който управлява паметта и овладяването на знания и умения, й помага да запомни местата, през които минава, да анализира положението, да се скрие при най-лекия шум.
И накрая, кортикалният мозък й позволявала си изработи стратегия, която да я изведе от този ад.
Всичко опира до стратегията.
Анализ, синтез, логика, хитрост. Готова е да действа, за да се измъкне оттук.
Втората топка от размекнатата филийка, която слиза по хранопровода, служи за храна на мускулите на краката, изключително важни при сегашното положение.
Люкрес се промъква покрай стените, за да не попадне в обектива на камерите.
77.
Фройд беше леко объркан.
Финшер и Мартен решиха да усложнят маршрута му, за да видят доколко е способен да даде най-доброто от себе си, за да стигне лоста, който провеждаше тока в зоната на Върховната тайна.
Невропсихиатърът бе поставил камера в лабораторията си, за да може Жан-Луи да следи всичко. В отговор Жан-Луи му изписваше забележките си на екран, поставен над плота с клетката.
Отначало изненадана, мишката забеляза лоста в далечината на прозрачния лабиринт и се затича към него.
78.
Тя влиза в кабинета в дъното. През прозореца вижда, че навън е още нощ. Слънцето не е изгряло. Трябва да действа бързо. Часовникът показва 6 часа. Всичко живо спи. Разполага с малко време. Понечва да се обади по телефона, но има само вътрешна линия. Не бива да си прави илюзии — по принцип болните не поддържат връзка с външния свят.
Мобилният ми телефон трябва да е в чекмеджето.
Грабва някакво парче тел и се заема с ключалката.
79.
Първото изпитание беше една вратичка, чиито две крила бяха завързани с конец. Мотивирана от опита с лоста, мишката разкъса конеца, използвайки лапичките и зъбите си.
80.
Ключалката поддава. Люкрес издърпва чекмеджето и грабва мобилния си телефон. Напразно се опитва да се свърже с Изидор, батерията е изтощена.
Забелязва някакъв шкаф с картони. На тях са написани имената на всички пациенти, преминали през клиниката: от хлебаря до кмета, от пощаджията до милиардерите с яхти, закотвени на пристанището в Кан. Колко ли хора са излизали от строя и им се е налагало да се отбият в „Света Маргарита“! Най-отгоре на картона се мъдри снимка, до нея — въпросник, попълнен на ръка. Въпросите засягат страховете, надеждите, разочарованията, травмите на пациента.
В една графа пише: „Разкажете за най-тежкия момент, който сте преживели преди да навършите десет години.“
Ето как стигат до прословутия първичен лост, за който говори Изидор, до травмата от детството, която е двигател, но и спирачка.
Смаяна, продължава да прелиства картоните. Пред очите й преминава тревожно човешко стадо — хора, които са неспособни да се справят със себе си и рискуват да рухнат, ако започнат да си задават прекалено много въпроси.
В някои случаи умът е нашата слабост. Нещо като форсиране на двигателя на автомобила, при което шофьорът губи контрол над управлението. Колкото помощен е двигателят, толкова по-голяма е опасността от катастрофа. Може би сме прекалено интелигентни. Може би трябва да спрем да се развиваме и да направим равносметка.
Тази мисъл й се струва най-иконоборческа — да се откажем от развитието на човешките дарби, за да ги разберем по-добре.
Започнахме да прехвърляме нашия „интелект“ на машините като горещ картоф, който ни пари пръстите. Искаме да се освободим от него, защото не сме в състояние да го овладеели Айнщайн казваше, че употребяваме едва десет процента от ума си. Може би и това се е оказало прекалено много.
Картоните са стотици. За да закърпят положението, лекарите прибягват до предписване на всевъзможни бензодиазепини, антидепресанти и приспивателни.
Поглежда часовника: шест часът и осем минути. Трябва да бърза. Санитарят й е донесъл храната в шест часа, защото е смятал, че тя още спи (не е могъл да знае, че нуждата от цигара — раздразнена, след като пак пропуши — щеше да я разбуди толкова рано), но вероятно и други санитари са на крак от зори. В седем дворът ще почернее от народ. Трябва да се възползва от спокойствието на ранното утро.